— Опитайте се да разберете какво търси. Аз ще ви пазя гърба от тук. Става ли? Стефани също ще е до вас. Както вече говорихме, гледайте да научите повече, без да я провокирате. — Той кимна към телефона в ръката си. — Ще го задържа, за да не стане някой гаф.
— А не трябва ли да повикаме полиция?
— Ние сме полицията — каза Люк, хвана бравата на външната врата и прошепна: — А вие вече сте си вкъщи.
Отвори вратата, после я затръшна и моментално се пъхна в близкия дрешник, където се скри зад тежките палта.
— Аз съм! — провикна се Хедлънд.
Стефани разбра какво става. Люк правилно бе отгатнал, че тя иска Хедлънд да се включи в играта, и бе инсценирал „завръщането“ му. Браво на момчето. Тя погледна Аня, която й направи знак да се обади на съпруга си.
— В библиотеката съм! — извика тя.
Хедлънд се появи на вратата.
— Имаме гостенка — каза Стефани. — Тази жена търси нещо от братството. Някаква книга. Не казва каква. Но заплаши да ме убие, ако не й съдействам.
Аня вдигна нагоре револвера, който бе държала скрит зад бедрото си. По лицето на Хедлънд се изписа шок.
— Добре ли си, скъпа? — попита той Стефани.
— Нищо ми няма. Наистина. Добре съм.
— Стига! — повиши глас Аня. — Трябва ми дневникът на Талмидж.
— Откъде знаете за него? — попита Хедлънд.
— Не е ваша работа. Къде е дневникът?
— Не съществува. Това е мит. Чувал съм за него, но никога не съм го виждал. И се питам откъде вие сте научили. Това е нещо, с което са запознати само шепа хора от братството.
— Някога, преди много време, хората говореха — каза Аня. — А ние слушахме.
— Вие, руснаците? — попита той.
— Казвайте какво знаете за дневника!
Стефани също искаше да чуе отговора.
— Съставен е от един от нашите членове основатели, Бенджамин Талмидж от Ню Йорк. Бил е шпионин по време на Войната за независимост, един от първите ръководители на шпионска организация в нашата страна. Полковник Талмидж е изиграл решаваща роля за победата ни над британците. Бил член на братството до смъртта си, доколкото знам, през хиляда осемстотин трийсет и пета година. Водил си дневник, за който се смята, че е един от ранните ни документи. Но той е изчезнал преди повече от век.
— Лъжете! — възкликна Аня. — Аз знам истината. Дневникът е бил тук преди трийсет години. Наши хора са го виждали. Чарън е знаел за него. Къде е този дневник?
— Казах ви…
Аня пресече с две крачки стаята и опря револвера в слепоочието на Стефани.
— Ще застрелям жена ви, ако не ми кажете истината.
Ударникът на оръжието щракна. Нещата се усложниха.
От скривалището си Люк чу думите на Аня заедно с отчетливото изщракване на оръжие, готово за стрелба. Не стига че бяха намесили Хедлънд, ами и вече никой не можеше да каже какво ще направи Петрова. Определено беше ядосана. Стефани му бе казала, че разчита на неговата преценка кога да сложат край на това представление, но държи това да стане колкото се може по-късно. Но те вече знаеха какво търси Аня.
Дневникът на Талмидж.
Той стисна оръжието в две ръце. В ушите му прозвуча последното нареждане на Стефани:
—
Лесно бе да се каже.
Стефани успя да запази самообладание, но си помисли, че госпожа Хедлънд не би била толкова спокойна.
— Моля ви! — изплака тя. — Махнете това нещо от мен!
Дулото оставаше притиснато до слепоочието й.
— Къде е дневникът? — попита отново Аня. — Преди години е бил у Чарън. Това знам. Сега вие сте пазител на тайните. Казвайте или ще я застрелям.
Стефани гледаше Хедлънд в очите; човекът бе запазил завидно спокойствие.
— Знаете ли какво работех, преди да се пенсионирам? — попита той Петрова, която не отговори. — Трийсет и две години бях агент на ФБР.
Това беше новина за Стефани, но обясняваше хладнокръвния поглед, с който мъжът бе фиксирал рускинята.
— И намирам за възмутителен факта, че се появявате неканена в дома ни и ни заплашвате — добави той. — Казах ви, дневникът не съществува.
— Лъжете.
— Откъде знаете?
Да се спори с тази жена определено не беше добра идея. На това трябваше да се сложи край.
В този момент откъм входната врата се чу почукване.
Люк тропаше с кокалчетата на пръстите си по плътното дърво.
Да нахлуе в тясното пространство на библиотеката с изваден пистолет му се бе сторило глупаво, някой можеше да пострада. Затова реши да подмами Аня навън, където имаше повече пространство за маневриране. Беше чул думите на Хедлънд и се бе убедил, че човекът определено умее да си държи езика зад зъбите.
Време беше да предприеме нещо.
Стефани видя, че Петрова реагира на възможността за неканен посетител.
— Кой е това? — попита тя.
Хедлънд вдигна рамене.
— Откъде да знам? Да отворя ли?
Тя долови презрителния му тон, който още повече раздразни Аня. Револверът оставаше насочен към Стефани.
— Идете да видите — заповяда рускинята. — Вие също.
Аня направи знак на Стефани да го последва. Хедлънд отвори вратата на библиотеката и се скри от погледите им.