XIV колония

— Дойдоха от Куба през Мексико — каза Перко. — Трябваше да се погрижа да не бъдат засечени. Посрещнах ги в Тексас и лично ги докарах на север.

Това бе много повече, отколкото имаше право да знае, но той беше любопитен за хода на цялата операция и попита:

— Всичко е цяло и здраво?

Перко кимна.

— Те са си в куфарите, заредени. Всичко работи според изискванията.

— Никакви проблеми?

— Никакви. Но това са страховити неща. — Перко бе снижил гласа си до шепот въпреки музиката. — Представи си нещо толкова малко да произведе ядрен взрив.

Значи това било…

Неговата част в Спецназ бе обучена в дислоциране и използване на РА-115. Той знаеше за оръжейни складове в Европа и Далечния изток, където имаше наличности от такива, но за пръв път чуваше, че са се появили и в Северна Америка.

— Предадох ги на „Мат в два хода“, както бях инструктиран — каза Перко. — Имаш ли представа какво ще прави той с тях?

— Това не зависи от теб и мен.

Перко направи знак на една от келнерките да му донесе още една водка.

— Отзовават ме. Тръгвам си след два дни.

Това вече го знаеше.

Но каза:

— Ами тогава да отпразнуваме завръщането ти в родината.

Както и сториха.

Пиха няколко часа, музиката свиреше и на сцената се изреждаха танцьорки. Една от тях бе запомнил. Дребна и мургава, с азиатски черти и черна коса. Перко си я беше харесал и искаше да я опознае по-отблизо, но Зорин се възпротиви и накрая поведе пияния си колега към колата. Самият той бе пил малко и беше трезвен. Още щом седнаха в колата, той запуши с ръка устата на Перко, после завъртя рязко главата му първо на едната страна, после на другата, докато прешлените на шията му изпукаха. Смъртта настъпи моментално.

Две трети от мисията му бяха изпълнени.

Указанията бяха прости. След изпълнение на задачата да ликвидира другите трима.

„Тих ход.“

Двама вече бяха мъртви. И понеже нямаше повече да са в състояние да му навредят, преди да ги убие, той ги бе насърчил да се разприказват. От „Пат“ знаеше за съществуването на пет РА-115, специално разработени с дълъг животи голяма мощност. От Перко — „Задна пешка“ — току-що бе научил, че и петте вече се намират в Америка. Само „Мат в два хода“ оставаше загадка. Но той се досещаше каква е ролята му. Укриване и съхранение.

А самоличността на офицера, натоварен с нея?

Това бе научил от Белченко.

Мъж като него, обучен на западни обноски и начин на живот, внедрен отначало в Съединените щати, а понастоящем живеещ в Канада под името Джейми Кели.

36

Люк изхвърча през френските прозорци и за миг зърна Аня, преди тя да се скрие зад един жив плет. Той тръгна след нея, прескачайки храстите в градината като олимпийски състезател по бягане с препятствия. Заобиколи къщата и отново я видя — този път спринтираше към колата си, по която личаха белезите от сблъсъка им във Вирджиния.

— Няма да се измъкнеш! — извика той след нея.

Тя извърна глава и погледите им се срещнаха. Дощя му се да вдигне пистолета и да се пробва още веднъж, но разстоянието беше близо сто метра, а и Стефани я искаше жива.

Затова той се затича към форда. Метна се зад волана и запали двигателя, излезе на заден ход от площадката пред гаража и даде газ.

Кварталът беше изцяло жилищен, с широки улици, строени по времето, когато е било разрешено да се паркира успоредно на бордюра. Тук-там все още имаше спрени коли и той ги заобикаляше, като същевременно увеличаваше скоростта. Видя Аня далече напред да взема остър десен завой, без да спира на стопа. Той я последва; гумите на форда се хлъзгаха по мократа настилка. Каза си, че трябва да внимава, колата лесно можеше да се преобърне.

Люк пусна пистолета си на съседната седалка, за да му е подръка. Стига да успееше да я настигне, бе твърдо решен да я спре.