В течение на две десетилетия той бе успял да възстанови всяка от другите три операции. Системата за класификация на архивите и простият факт, че СССР вече не съществуваше, го бяха улеснили в задачата му. Собствената му роля, „Тих ход“, бе изисквала шест години всеотдайна работа, от 83-та, когато Андропов все още беше начело, до 89-а.
Веднага след срещата им Андропов наистина влезе в болница. И почина шест месеца по-късно, след като беше генерален секретар в продължение едва на година и три месеца. На негово място дойде Константин Черненко — болнав и слабоволев човечец, който се задържа година на поста. После Андрей Громико изпълняваше тази длъжност до възкачването на Михаил Горбачов през 1985 г.
Като цяло това бяха няколко бурни години. Години на объркване и безпътица. Но четирите операции, възложени от Андропов, бяха продължили. Защото така и не се получи заповед за прекратяването им. И сега, докато пътуваше със самолета, заслушан в монотонния шум на реактивните двигатели, Зорин знаеше какво бе постигнал всеки от останалите трима.
Андропов бе изпълнил обещанието си да каже на света, че Съветският съюз прекратява работата по изграждане на космическа отбранителна система. Разбира се, нищо подобно не се бе случило. Изследванията продължаваха тихомълком, като в тях се изливаха милиарди рубли. Зорин и останалите разузнавачи от КГБ продължаваха все така да изстискват от източниците си всичката информация за ИСО, до която успяваха да се доберат.
„Пат.“
„Задна пешка.“
И двамата офицери бяха изпълнили задачите си.
Зорин винаги се бе гордял с почти пълното си отсъствие на съвест. Нито един добър офицер не може да си позволи този лукс. Но през последните двайсет и пет години се бе принудил да направи преоценка на някои неща.
Дали от чувство на вина? Трудно бе да се каже.
Спомни си онази нощ в Мериленд. И последния път, когато бе убил човек.
34
Все още в ролята на госпожа Хедлънд, Стефани поведе Аня към библиотеката.
— Какво търсите всъщност?
— Правете каквото ви казвам и скоро ще ви оставя на мира.
Влязоха в библиотеката; следобедното слънце нахлуваше през дървените щори и прозрачните пердета на френските прозорци. Две от стените бяха изцяло заети от лавици, отрупани с книги.
Аня направи знак с ръка.
— Седнете тук, за да ви виждам.
Стефани седна на едно канапе, докато рускинята преглеждаше лавиците книга по книга. Очевидно искаше нещо конкретно. Търсенето не продължи дълго.
— Не е тук. Трябва да намеря книга, за която вашият съпруг знае.
Стефани се беше надявала да не намесват Хедлънд в тази история, но сега това изглеждаше неизбежно.
Аня насочи револвера към нея и попита:
— Къде е той?
— Всеки момент трябва да си дойде.
Междувременно Люк се бе отдалечил от вратата на спалнята и се бе прибрал в първоначалното си скривалище. Той изчака няколко секунди, после отново се върна, бутна полека вратата и направи знак на Хедлънд да го последва.
По-възрастният мъж се надигна от креслото си до прозореца и пристъпи тихо към него.
— Трябва да слезем долу — прошепна Люк.
Двамата се спряха на най-горното стъпало на стълбите за първия етаж. Люк държеше да разбере с кого бе разговарял Хедлънд, без да предизвика подозрението му, затова попита шепнешком:
— Имате ли телефон? Дайте ми го.
Хедлънд бързо се подчини.
Люк натисна копчето отстрани и го постави на тих режим. Двамата слязоха на приземния етаж, откъдето чуха разговора на Аня и Стефани в кабинета. От думите им се разбираше, че Петрова не е открила онова, което бе търсила. Когато Стефани спомена, че съпругът й ще се върне всеки момент, това беше сигнал за следващата стъпка от инсценировката.
Хедлънд трябваше да се появи.
Люк хвана мъжа за ръката и го поведе към вратата на стаята, като прошепна в ухото му: