— След което нещо се промени — каза Котън.
— Да, явно. Оставете ме да направя някои проверки.
— Освен това ни е нужна информация за мъж на име Джейми Кели — продължи Котън. — Предполагам, че е американец, в момента живее на остров Принц Едуард. Преподава в колеж. Белченко ми каза, че някога е бил съветски шпионин. Зорин издирва него.
По пътя той бе направил нужните пресмятания. Нито един частен самолет не можеше да се мери по скорост с военен изтребител. Щяха да изпреварят Зорин поне с час.
— Току-що ми съобщиха, че ви организират транспорт — каза Даниълс. — Дръжте ме в течение.
Разговорът прекъсна.
Касиопея погледна Котън. За пръв път от толкова време насам бяха останали сами и можеха да говорят.
— Не бях права — каза тя. — Постъпих ужасно в Юта. Реших, че не желая да живея без теб.
Беше си казала, че трябва да е откровена с него, че поне този път не бива да премълчава нищо. И се надяваше той да й отвърне със същата искреност.
— Значи мислим еднакво — отвърна той. — Аз също се нуждая от теб.
Тя си даваше сметка какво му бе коствало да направи това признание. И двамата не бяха сантиментални по природа.
— Може ли да забравим случилото се? — попита тя. — И да започнем на чисто.
— Аз бих могъл.
И двамата бяха все още с руските си летателни костюми. Тя задърпа надолу ципа на своя, сякаш нямаше търпение да го махне от себе си.
— Допускам, че ще ни набутат в още някой изтребител, за да прелетим Атлантика.
— Така би било най-бързо.
— А като стигнем там, какво правим?
— Ще открием Джейми Кели преди Зорин.
32
Стефани оглеждаше одобрително къщата на Питър Хедлънд, сегашния историк на Братството на Синсинати. Допадаше й изкусно използваната комбинация от мрамор, орех и гипсови орнаменти в интериора наред с умелата палитра от ярки цветове на стените. Нещо в тази сграда й напомняше за фамилния дом, който бяха притежавали със съпруга й недалече от това място. Анаполис беше позната територия. С население около 40 хиляди жители, градът не се бе разраснал особено от 80-те години, когато бе живяла тук.
Фриц Стробъл бе позвънил предварително на Хедлънд, за да го предупреди за идването им. Сега с Люк седяха в елегантно обзаведен кабинет с тухлена камина, в която припукваше буен огън. Хедлънд бе изслушал причините за посещението им и се бе съгласил на всичко, което се искаше от него.
— Жена ми излезе за няколко часа — каза им той.
— Което ни улеснява — отвърна Стефани. — Колкото по-малко хора има наоколо, толкова по-добре.
— Тази рускиня опасна ли е?
— Определено — отговори тя. — Но не мисля, че идва тук, за да ви навреди. Тя търси нещо конкретно и ние трябва да разберем какво е то. Случайно да знаете?
Стефани го наблюдаваше внимателно, преценявайки доколко въпросът й го бе притеснил. Стробъл не й бе дал почти никакви подробности за Хедлънд, което можеше да значи две неща: или не го познаваше достатъчно, или криеше нещо.
— Знам, че титлата ми е пазител на тайните — каза усмихнато той. — Уверявам ви, това е остатък от далечното минало, когато тайни действително са съществували. Днес нашето братство е просто една благотворителна светска организация и доколкото знам, напълно прозрачна.
Хедлънд вече й бе показал личната си библиотека — отделна стая, посветена на ранната история на Америка, особено първите петдесет години от създаването на републиката. Каза, че през целия си съзнателен живот е колекционирал книги за колониалната история и за него е било голяма чест да бъде избран за историк на братството.
— Познавахте ли Брадли Чарън? — попита го Стефани.
— Да. Двамата с Брад бяхме близки приятели. След смъртта му, толкова внезапна и неочаквана за всички нас, бях покрусен.
— А знаехте ли, че е имал тайна библиотека? — попита Люк, който до момента бе пазил необичайно мълчание.
— Знаех само за колекцията, която пазеше в имението. Беше подобна на моята. Но всички те останаха в организацията след смъртта му. За щастие, бе имал далновидността да ги впише в завещанието си. При всичките тези боричкания за наследството му може би никога повече нямаше да ги видим. Сега са на сигурно място в Андерсън Хаус.
Стефани му разправи какво бяха открили в имението във Вирджиния.
— Бих желал да видя тази тайна стая — каза Хедлънд.
Това обаче трябваше да почака. Тя погледна часовника си и се запита какво ли ставаше по това време в Русия. Прехвърлила бе всички обаждания до телефона си към Белия дом, така че Едуин Дейвис да отговаря, докато тя си върши работата тук. Бе разказала накратко на Едуин за уволнението си и той й бе изказал съчувствието си, но тя знаеше, че той не може да направи нищо по въпроса. С него решиха, че най-доброто за момента би било просто да действат, сякаш нищо не се е случило. Назряваше нещо голямо, за което и руснаците не си даваха изцяло сметка. Във всеки случай сдържаността на Осин бе прераснала в пълно съдействие по проблема с Аня Петрова.