XIV колония

Люк не знаеше почти нищо за 80-те; животът му протичаше тук и сега. Смяташе себе си за надежден прагматик. Беше мъж, здраво стъпил на краката си, и не си падаше по мечти, носталгия и романтика. За него историята беше просто минали неща — не че трябваше да бъдат забравени, но беше глупаво човек да се вторачва в тях.

— Бях част от тази голяма промяна — въздъхна Стефани.

Той усещаше, че й се говори, което беше необичайно за нея. Затова замълча и се приготви да слуша.

Стефани последва папата във вътрешния двор. Беше двайсет и деветото й посещение в Рим; Йоан Павел бе поискал тази среща.

В Съединените щати се случваха интересни неща. Вторият мандат на Рейгън като президент отиваше към края си. Вицепрезидентът Буш и губернаторът на Масачузетс Майкъл Дукакис бяха вкопчени в яростна битка за Белия дом. Папата се притесняваше за бъдещето и тя бе дошла, за да разсее страховете му. Дворът на мраморната вила беше осеян със статуи, празни каменни пейки и фонтан. Намираха се дълбоко в сърцето на Ватикана, в едно място, запазено само за местни жители, каквито този град държава имаше малко.

— Рейгън скоро ще напусне поста — каза й той. — Това ще означавали край и на вашата служба?

Тя реши да бъде откровена с него.

— Най-вероятно. Който и да спечели, ще доведе свои хора.

Доколкото знаеше, Буш не бе участвал в „Пас напред“; между лагерите на Буш и Рейгън тлееше открита вражда. На националния конгрес на републиканците Буш бе заявил, че желае една по-добра, по-човечна нация. Което бе довело до светкавична реакция от хората на Рейгън: А каква, по дяволите, сме сега?

— Новото отмива старото — каза папата. — И тук е така. Ако вас ви няма, какво ще стане с всичко, което постигнахме през последните шест години? На него също ли идва краят?

— Не мисля, че започнатото може да бъде спряно — отвърна тя. — Процесът е отишъл твърде далече. Нашите хора са на мнение, че до две-три години най-много със Съветския съюз ще е свършено.

— Беше октомври осемдесет и осма, последният ми разговор с папа Йоан Павел Втори — каза тя. — Но се оказах права. Буш спечели и в Държавния департамент дойде нов екип, в който не бях включена. Други хора довършиха започнатото от мен. Затова отидох в Министерството на правосъдието. Няколко години по-късно ми възложиха да оглавя отряд „Магелан“.

— Това е жестоко! — възкликна Люк. — Била си част от падането на Стената?

— За което всички лаври обра Буш — отвърна тя. — Макар че още при встъпването му в длъжност Съветският съюз беше отписан.

— Това не му помогна да го преизберат — пошегува се той, за да я поразведри.

Тя се усмихна.

— Така е.

— Как го постигнахте? — попита той.

— Сложен въпрос. Но към края на осемдесетте Москва беше подложена на натиск почти отвсякъде. Рейгън разработи начин да го използва за свои цели. Веднъж ми беше казал, че от нас се иска единствено да намерим най-слабото място. Което и сторихме. Операцията се казваше „Пас напред“.