Тя реши да ползва за отправна точка мястото, където бе паднал самолетът, ето защо военният хеликоптер се бе насочил към Байкал. Беше благодарна за термоизолиращия костюм, който й бяха дали. Летяха под ледената пелена от облаци; светлините на Иркутск примигваха като белезникава ивица далече на юг, замъглени от разстоянието. През годините тя се бе научила да използва всяка възможност, за да затвори очи и да поспи, и бе прекарала почти целия полет до тук в сън. Опитваше се и сега, но й пречеше съзнанието, че е на стотици метри над земята, в една машина, която теоретично не би трябвало дори да може да се издигне във въздуха. Наближаваше 11 вечерта местно време, но организмът й беше все още седем часови пояса назад, във Франция.
— Мястото на катастрофата е на двайсет километра — чу тя глас в слушалките си.
— А на какво разстояние се намира дачата от него?
— Десет километра на север.
Тя кимна на офицера, който седеше с лице към нея. Двама пилоти управляваха машината. Всички разговаряха на английски, понеже Стефани я бе посъветвала да не се издава, че знае руски. Бе го научила в колежа заедно с още няколко езика, като си мислеше, че един ден всеки от тях може да й бъде полезен. Тогава дори не си бе представяла колко.
Макар да се опитваше да го отрича, тя беше човек на действието и никога не отказваше едно загряващо кръвта сбиване. Повечето от интригите, в които се бе замесвала, водеха началото си от лични мотиви, най-вече благодарение на нейния стар приятел Хенрик Торвалдсен, лека му пръст. А след смъртта на Хенрик от време на време се бе нагърбвала със задачи, спуснати директно от Стефани Нел. И никога за пари, винаги като приятелска услуга.
Но Юта бе променила всичко това. И ето я — летеше над Русия, към неизвестността. Този път — от любов.
Малоун натисна съединителя, превключи на втора и завъртя волана. Задницата занесе, но така автомобилът ускоряваше по-добре по заледеното шосе. Във въздуха профучаха куршуми.
Пътят минаваше по склона на един хълм; стволове на дървета се извисяваха във въздуха като колони от безкрайна катедрала. Ярето танцуваше върху заледените участъци. Той караше на полусъединител, за да не изхвърчи от пътя. Всичко в купето се тресеше и тракаше. Куршум отнесе едно от страничните стъкла. Остри парчета жилнаха шията и опакото на ръката му. Опитваше се да кара на зигзаг, но теренът не позволяваше.
Постепенно пътят се спусна в подножието на хълма и излезе на открито. Вдясно се простираше безкрайната шир на езерото; по замръзналата му повърхност нямаше нищо, което да послужи за укритие. Но поне имаше достатъчно място и никаква опасност да се забие в някое дърво. Затова той завъртя волана, излезе от шосето и пое напряко през заснежените храсталаци. Така стигна до леда.
Отзад отново изтрака автоматичен откос и един куршум рикошира със свирене от интериора на колата. Той реши да вземе инициативата в свои ръце и превключи на по-ниска предавка, като завъртя волана рязко наляво. На полусъединител задницата описа широка дъга върху леда и автомобилът без усилие се завъртя на 180 градуса.
Двамата му преследвачи изведнъж се озоваха лице в лице с него и трябваше на свой ред да завият рязко вляво, за да избегнат сблъсъка. Явно не им достигаше кураж за такъв дуел. Той отново завъртя волана, като се целеше в предното стъкло на другия автомобил. И тогава зад него се появиха фарове. На терена се бе появил нов играч. И отново във въздуха засвириха куршуми.
Касиопея гледаше надолу към останките от катастрофата: обгорелия корпус на самолета и двата овъглени трупа от двете му страни. Руснаците вече бяха съобщили на Стефани, че не са открили трети труп. Но тя държеше да надникне в пилотската кабина. Интересуваше я дали мобилният телефон на Котън е останал там, тъй като от няколко часа сигналът бе изчезнал. Отряд „Магелан“ използваше усъвършенстван софтуер, за да следи телефоните на служителите си, и Стефани й бе препоръчала, ако е възможно, да издири и върне телефона.
— В езерото се чува стрелба — чу тя на руски в слушалките си.
— Къде? — попита водещият офицер.
— На шест километра северно от тук.
— Какво става? — попита тя.
Офицерът й обясни.
— Може да е той — каза тя.
Руснакът даде знак на пилотите да се отправят нататък.
Малоун преброи още три Ярета, разгънати във ветрило за атака, подобно на изтребители при въздушен бой. Широкото пространство на езерото беше нож с две остриета.
Той очевидно имаше проблем. Можеше да продължи право напред, докато излезе на западния бряг, но до там имаше много километри. Сега поне беше въоръжен, бе взел със себе си пушката.
Едно от Яретата се отклони встрани, явно опитвайки се да го заобиколи отляво, за да му отреже пътя. Малоун си каза, че малко игра в нападение ще му дойде добре, затова свърна също вляво, засече му пътя и се приготви да го постави пред избор. Удари спирачките, стисна здраво волана и остави колата да се плъзга напред.