XIV колония

Мразеше усещането за старост, но не можеше да избяга от промените в тялото си. Скокът от самолета го бе натоварил до краен предел. За щастие, никога повече нямаше да му се налага да го повтаря. Толкова дълго светлините на амбицията му бяха светили в мрака на самоналожената изолация. През последните няколко дни обаче бяха засияли ярко. Но съмненията не му даваха покой. Това беше още едно нещо, което идваше с възрастта. Склонността към дългите разсъждения.

Той следваше Кели по чакълестия сипей; ботушите им затъваха, мускулите на краката им работеха напрегнато.

Беше с палто и ръкавици и носеше в ръце лопатата, която бяха купили. Кели беше преметнал през рамо пазарска торба с някои от покупките. Тежкият чук, болтовите клещи и катинарът бяха останали в колата. Явно нямаше да им трябват тук. И двамата носеха по едно фенерче.

— Купих този имот отдавна — каза Кели. — Тогава беше доста усамотен, нямаше нищо на километри наоколо. Още е сравнително спокойно, но през осемдесетте беше пустош.

Докато пътуваха насам, Зорин бе видял само няколко ферми, а и не във всички светеше.

— Регистриран е на чуждо име, разбира се. Но аз плащам данъците и сметката за електричество.

Последните думи привлякоха вниманието му.

— През цялото това време? — попита той, докато крачеха.

— Мой дълг е, Александър. Така или иначе, не са много пари.

Кели се спря. Напред между дърветата имаше тъмна просека, в която се виждаха силуетите на нещо като хамбар и къща.

— Не е в особено добро състояние — каза Кели, — но е обитаем. Това, което ме привлече тук, е едно подобрение, инсталирано от предишния собственик. Бил ветеран от Втората световна, леко смахнат. Колоритен образ. Човекът мислел, че ядрената война е неизбежна. Затова си построил бомбоубежище.

Сега му стана ясно защо им трябваше лопата.

— Старецът почина преди години. КГБ тихомълком поеха контрола върху имота и планираха да го използват за обикновено оръжейно скривалище. Но още когато го видях, си казах, че е идеален.

— В такъв случай сигурно се води някъде на отчет?

Кели помисли няколко секунди и каза:

— Възможно е.

Споменът за случилото се на остров Принц Едуард го накара да застане нащрек. Той бръкна в джоба си и извади оръжието. Кели кимна разбиращо и също стисна пистолета в ръка.

— Беше отдавна, Александър. Може пък да са го забравили. Но дори и да знаят за имота, няма да открият тайното убежище.

Това не го успокояваше. Бяха стигнали до Кели, защо да не намерят и това място?

— Да не забравяме и за заредения взрив — продължи Кели.

Зорин погледна часовника си.

22:40.

Трябваше да побързат. Оставаха 13 часа.

65

Стефани влезе в Министерството на правосъдието; на входа беше обичайната нощна охрана. Беше влизала и излизала хиляди пъти от тази сграда и всички я познаваха. Помисли си за Личфилд. Мръсникът бе гледал самодоволно по време на срещата при президента, обаждаше се само когато го заговореха, но ясно показваше към кого е лоялен. След като Котън и Касиопея си бяха тръгнали, тя попита Дани защо просто не бе уволнил Личфилд на момента, за да се приключи с тази история.

Отговорът беше типично в негов стил: „Винаги е за предпочитане врагът да е при теб в палатката и да пикае навън, отколкото да е отвън и да пикае вътре“.

Два часа по-късно Личфилд й се обади и я покани на среща. Откри го в кабинета му, сам, зад купчина книги и папки. Беше с очила без рамки, които му придаваха странно угрижен вид.

— Седни, ако обичаш — каза той с променен тон.

Тя прие поканата му.

— Искам да ти се извиня. Държах се като говедо. Съзнавам го.

Стефани погледна часовника си.

— В десет вечерта, на последния ден от мандата му, най-после си разбрал кой ти е началник ли?

— Фокс ми каза или да работя с екипа, или да се махам. А екипът все още включва Даниълс.

— Значи това покаяние е принудително?

— Добре, Стефани, и това заслужих. Разбирам. Държах се гадно с теб. Но имаме проблем, а мисля, че мога да ти помогна. Все пак съм на твоя страна.

Тя реши да го изслуша.

— Четох за Двайсетата поправка и за закона от четирийсет и седма — каза той. — Ако новоизбраният президент и вицепрезидент умрат преди встъпването си в длъжност, и двамата, а няма налице председател на Конгреса или на Сената, това определено би създало редица проблеми. Не си давах сметка, но дори аз съм някъде там по линията на приемственост. И мога да стана президент, ако, разбира се, шестимата преди мен са умрели.

— Което е напълно възможно, благодарение на ината на Фокс.

— Когато си тръгнахме, той ми каза, че ако има доказателства за непосредствена заплаха, ще направи промени в церемонията. Само че не искал да го признае пред Даниълс. Двамата с теб трябва да преценим дали заплахата е реална.

Всичко се изясни. Сега те се опитваха да я завлекат в палатката си.

— Знаеш всичко, което и аз. Нямам тайни.

Което не беше точно така, тъй като Стефани все още не беше разбрала какво е научил Люк и понеже не бе споменавала пред Фокс какво се готви в Москва.

— Искам да те попитам нещо — каза Личфилд. — Готова ли си да говориш с един човек?