XIV колония

— Е, добре. Започвам първа. През последните двайсет и четири часа прекарах толкова време натъпкана в свръхзвукови самолети, че ми стига за цял живот.

Той се усмихна.

— Не беше чак толкова зле.

— Я си представи, че ролите бяха разменени и ти беше заключен в някаква дупка под земята, толкова тясна, че да не можеш да се помръднеш.

Само при мисълта за това той потрепери.

Всеки си има своите страхове. Малоун можеше да понесе, кажи-речи, всичко освен онова, което тя току-що бе описала. Често сънуваше едно и също: че е попаднал на такова място без изход, заобиколен отвсякъде от твърда пръст. Колкото по-тясна е дупката, толкова по-страшен е кошмарът. Това беше най-лошото, което подсъзнанието можеше да му сервира. Рядко говореше за фобията си, предпочиташе дори да не мисли за нея. Понякога се озоваваше в ограничени пространства, но никога чак толкова тесни, винаги с известна възможност за маневриране. Той не бе споделял страховете си със Стефани и, слава богу, в отряд „Магелан“ не го бяха подлагали на задължителни психотестове. Стефани не си падаше по тях. Доверяваше се на личната си преценка.

— Знаеш как да минеш по същество, а?

— Това не ти го бях казвала — продължи Касиопея, — но когато пое управлението на изтребителя и почна да правиш акробатични номера с него, за да оставиш Зорин да избяга, по радиото доста време се съвещаваха как да постъпят. Нашите пилоти предлагаха да ни катапултират и двамата.

— И какво ги спря?

— Заповед от земята. Казано им бе да ни доставят по местоназначение и да забравят случилото се.

— Значи въпросната фракция в правителството вече е била поела властта.

— Така изглежда. Знаели са точно къде живее Кели и след като са разбрали къде отива Зорин, са тръгнали натам.

А сега и те знаеха благодарение на Стефани и на нейния новоизпечен приятел Ишмаел, че целта е била да убият Зорин и да заловят Кели жив, за да ги отведе до скривалището.

— В Канада се провалиха — каза Малоун, — но от това не следва, че не са вече наблизо.

— Бас държа, че знаят за някакво скривалище наоколо, може би дори повече от едно.

— Смяташ ли, че са поставили свои хора в засада?

— Логично е да се допусне.

Той също мислеше така. Което означаваше, че трябва да стъпват внимателно.

— Да ударят церемонията по встъпване в длъжност на новия президент — каза Касиопея — е безумие. Умният ход от тяхна страна би бил да овладеят ситуацията така, че да не се разчуе, и да си приберат бомбите, в случай че потрябват някога.

Той видя отдалече крайпътния „Макдоналдс“, към който го бяха упътили, отби и спря на паркинга. Вътре двама агенти от Тайните служби, облечени като за лов, седяха пред чаши с кафе, от които се вдигаше пара.

— Колата спря преди минути — каза единият. — На петнайсетина километра от тук.

— Ние ли сме само? — попита Малоун.

— Както поискахте. Само ние четиримата.

Последното нещо, което им бе нужно, бе наоколо да се събере отбор от всички разузнавателни и правоприлагащи агенции в радиус от сто километра, които да подплашат Зорин и после да се изпокарат чии са заслугите за премахване на заплахата.

Не бяха дошли тук заради похвалата. А за да вършат работа.

— Следим ги още от Пенсилвания — каза агентът. — Спряха веднъж до смесен магазин в Мериленд. Понеже се забавиха, пратихме агенти вътре. От видеокамерите и касовите апарати знаем, че са купили лопата, тежък чук, две фенерчета, болтови клещи, катинар за врата и пет мощни шестволтови батерии.

Интересен списък. Последната покупка веднага привлече вниманието му. Едуин Дейвис им бе обяснил за устройствата РА-115. За да действат като преносими, им било нужно захранване. Зорин определено идваше подготвен.

— Имаме зареден и готов хеликоптер на летище „Дълес“ — каза другият агент. — Може да долети за минути.

— Нека чака там засега. В това време няма да ни помогне много.

— Сами ли мислите да се оправите? — попита недоверчиво агентът.

— Това е идеята. Искаме да ни отведат до каквото имат скрито, след което ще ги неутрализираме. Като за предпочитане е да ги хванем живи, понеже имаме много въпроси.

— Какво точно търсим?

Колкото по-малко хора знаеха, толкова по-добре, особено предвид паниката, която можеше да предизвика планът на руснаците. Затова Малоун реши да не отговаря на въпроса.

— Кажи ми къде е Зорин.

64

Зорин седеше в паркираната кола и се вслушваше в шляпането на мокрия сняг по покрива. Студеният дъжд се бе превърнал в суграшица и чистачките стържеха по леда на предното стъкло.

Имаше нужда да се разкърши след дългото пътуване, но чакаше Кели да вземе решение. Откакто бяха пристигнали, той разучаваше някаква карта, която носеше в пътната си чанта.

— Какво чакаме? — попита Зорин.

— Станал си припрян на стари години.

— Времето се разваля.