XIV колония

Тя едва не се усмихна, но се овладя навреме. Дани я бе предупредил да очаква интриги в стил „разделяй и владей“. Един от най-старите трикове в политиката, който — учудващо — никога не остаряваше. Защото вършеше работа. Хората, достигнали до най-висшия ешелон на властта, бяха твърде амбициозни. В момента същите тези хора бяха и силно притеснени. Макар повечето да имаха статут на държавни служители и имунитет срещу уволнение или намаляване на заплатата от страна на новата администрация, това не означаваше, че всички ще запазят сегашната си длъжност и отговорности. Преместванията по хоризонтала бяха нещо разпространено и вдъхващо ужас. За политически назначения като Личфилд нещата стояха още по-зле. Работните им места зависеха изцяло от това доколко бяха нужни на новия екип. Длъжностите им се прекратяваха по обед на 20 януари, освен ако не бъдеха продължени от новата администрация. Дани бе накарал Личфилд да я възстанови. Сега от другата страна се опитваха да установят доколко държи на работата си.

— Разбира се — отвърна тя. — Знаеш, че не ми пука дали оставам или не.

— Осъзнаваме, че си лоялна на Даниълс. Фокс оценява това.

Пръстите на Личфилд затропаха по клавиатурата пред него. Тя чу характерния звук от активирането на Скайп, след това сигнала за позвъняване. Той чукна с пръст по тъчпада и обърна лаптопа към нея. На екрана се появи лицето на бъдещия министър на правосъдието.

— Стефани, искам да приемеш моите искрени извинения за думите ми. Не бях прав. Да, ти се държа непочтително и аз одобрих уволнението ти, но едно извинение от твоя страна би могло да реши проблема.

Ясно. Дошъл бе нейният ред да бъде поставена на мястото си. Дребнаво, но тя знаеше как да действа. Затова се обърна към Личфилд и заяви:

— Той е прав. Не трябваше да постъпвам така. Беше много непрофесионално.

Личфилд прие това обяснение с кимване.

— Е, радвам се, че изчистихме този въпрос — каза министърът. — Важното е да работим заедно.

Стефани искаше да го осведоми, че човек като него няма представа какво означава да ръководиш разузнавателна операция в развитие, особено срещу толкова непредвидим опонент като новата Русия. Каквото и да беше научил в нюйоркската си правна кантора, нямаше да му помогне срещу предизвикателствата, които го очакваха. Затова министрите на правосъдието се нуждаеха от хора като нея. Но тя запази тези мисли за себе си и каза само:

— Не изпълних изрична заповед. Аз бих постъпила по същия начин с мой подчинен. — Повръщаше й се от собствените й думи. — И така, след като изчистихме въпроса, мога ли да попитам защо пожелахте да говорите с мен?

— Искам да останеш да работиш за нас.

— И какво да правя? Отряд „Магелан“ го няма вече.

— Ще го съберем отново.

Още едно вярно предчувствие на Дани.

— Започвам да разбирам, че Министерството на правосъдието се нуждае от това звено — каза министърът. — Но в замяна искам нещо от теб.

Най-после.

— Не желаем да бъдем оставени на тъмно. Искаме да го чуем от теб, след като смяташ да бъдеш една от нас през следващите четири години. Реална ли е тази опасност?

— Да. Президентът Фокс беше прав: нямаме всички парчета от пъзела. Все още работим с догадки. Но липсващите улики се събират, и то в този момент.

— Така и предполагах. Искаме да ни се докладва незабавно за всичко случващо се. Ще го направиш ли?

Тя кимна.

— Ще си държа очите и ушите отворени и ще ви информирам какво става.

— Не трябва да изменяш на когото и да било — каза министърът. — Всички искаме само едно: да постъпим правилно. Ще комуникираш директно с Брус. Той ще предава информацията на мен и на новоизбрания президент. По този начин няма да си навлечеш неприятности. Фокс не е безразсъден. Ще направи всичко необходимо, но не повече. Управлението на Даниълс приключи. Важно е от утре да започнем на чисто. Било, каквото било. Само да не направим някоя глупава грешка.

— Би било лошо за всички ни.

— Исках да го чуеш от мен — каза той. — Така няма опасност думите ми да се изтълкуват погрешно. Е, с нас ли си?

И тогава тя разбра, че вече не й пука за отряд „Магелан“. С него бе свършено, каквото и да й разправяше този жалък адвокат. Нужен му бе само доверен шпионин в лагера на врага и сега си въобразяваше, че току-що е вербувал такъв. За толкова слаба ли я смятаха? Определено това описание подхождаше на Брус Личфилд. А според бъдещия министър на правосъдието то подхождаше и на нея.

Тя си постави мислено задача.

Утре, в 12:01, подаваш оставка.

Но засега…

— Можете да разчитате на мен. Ще се погрижа да бъдете информирани.

66

Зорин си светеше с фенерчето, докато крачеше напред; гледаха да стъпват по гола земя, където снегът още не бе започнал да покрива. Времето беше студено, но не дотам, че да натрупа бързо. Засега едва се задържаше по земята и по голите клони над главите им. От устата му излизаше пара с всяко издишване и той се питаше защо бяха оставили колата толкова далече от къщата. Докато накрая не разбра защо: пътят напред беше преграден от съборени дървета.

Кели прекрачи дънерите.