Властелинът на пръстените

Вечерята беше още по-хубава от предишната. Една ли, много ли трапези бяха пропуснали хобитите с вълшебния разказ на Том — все едно, щом зърнаха храната, стори им се, че са гладували поне седмица. Те дълго мълчаха — нито пееха, нито говореха, сериозно заети с по-важни неща. Но малко по малко сърцата им се възрадваха и гласовете им се извисиха, изпълнени с веселие и смях.

След вечеря Златоронка им изпя много песни, които безгрижно се подемаха от хълмовете и лека-полека затихваха, а сред мълчанието, в мислите им прииждаха езера и води — по-широки от всичко виждано досега. Те надникваха вътре и съзираха под себе си небето и звездите пръснати като елмази из дълбините. Сетне тя отново им пожела лека нощ и ги остави край огнището. Но сега Том изглеждаше съвсем бодър и ги отрупа с въпроси.

Оказа се, че той и без това знае много за тях и техните родове, живота и историята на Графството, чак до незапомнени и за хобитите времена. Това вече не ги изненадваше, но Том не скри, че дължи повечето от новите си знания на фермера Чудоум, когото явно смяташе за много по-важна личност, отколкото бяха предполагали.

— Земя има той под старите си нозе и глина по пръстите, мъдрост в косите и широко отворени очи — каза Том.

Изясни се още, че Том има вземане-даване с елфите и, изглежда, по някакъв начин бе получил вест от Гилдор за бягството на Фродо.

Том знаеше толкова много и тъй лукаво разпитваше, че без да усети, Фродо му разправи за Билбо и за собствените си надежди и тревоги много повече, отколкото дори на Гандалф. Том енергично кимаше, а щом чу за Черните конници, очите му блеснаха.

— Покажи ми безценния Пръстен! — внезапно рече той насред разказа.

За свое учудване Фродо незабавно измъкна верижката от джоба си, откачи Пръстена и го подаде на Том.

В краткия миг, през който лежеше върху мургавата му длан, Пръстенът като че стана по-голям. После Том изведнъж го вдигна пред лицето си и се разсмя. За секунда хобитите зърнаха смешно и тревожно видение — яркото му синьо око, блеснало сред златен ореол. Сетне Том надяна Пръстена на върха на кутрето си и го вдигна към светлината на свещта. За миг хобитите не забелязаха нищо странно. Сетне ахнаха. Том нямаше намерение да изчезва!

Том се разсмя отново, подхвърли Пръстена нагоре — и той изчезна сред ярък блясък. Фродо нададе вик… и Том усмихнат се наведе, за да му го върне.

Фродо огледа Пръстена щателно и доста подозрително (като човек, който е услужил с часовника си на фокусник). Беше същият, или поне така изглеждаше и тежеше — защото Фродо винаги имаше чувството, че в ръката му Пръстенът странно натежава. Ала нещо го подтикваше да провери. Може би мъничко се сърдеше на Том, че си играе тъй безгрижно с нещо, което самият Гандалф смяташе за въпрос на живот и смърт. Когато разговорът се поднови и Том подхвана някаква нелепа история за язовците и чудноватите им привички, Фродо издебна удобен момент и надяна Пръстена.

Мери се обърна да му каже нещо, но се сепна и нададе сподавен вик. Фродо бе очарован (в известен смисъл) — очевидно това беше неговият си пръстен, защото Мери глуповато зяпаше към стола му и явно не го забелязваше. Стана и тихичко се изниза към изхода.

— Хей, ти там! — викна Том с най-ясен поглед в блесналите си очи. Хей! Идвай, Фродо, насам! Къде ще се дяваш! Старият Том Бомбадил още не е ослепял дотам. Свали си златния пръстен! Без него ръката ти е по-хубава. Връщай се! Зарежи играта и сядай до мен! Трябва още малко да поговорим и да помислим за утре сутрин. Том трябва да ви научи къде е правият път, та да не се залутат краката ви.

Фродо се засмя (опитвайки се да потисне досадата си) и като свали Пръстена, се върна на мястото си. Том каза, че според него утре ще огрее слънце, заранта ще бъде приятна и това ще е обнадеждаващо начало на пътя им. Но било добре да потеглят рано, защото дори Том не можел да бъде сигурен за дълго във времето из този краx — понякога то се променяло по-бързо, отколкото той си сменя дрехата.

— Не съм стопанин на времето — каза той, — нито аз, нито някой друг, що ходи на два крака.

По негов съвет решиха от къщата му да се отправят на север, през по-ниските западни склонове на Ридовете. Така имаха надежда да стигнат до Източния път още същия ден и да избегнат Могилите. Том им каза да не се плашат, но и да не се бъркат, където не им е работа.

— Вървете само по зелената трева. Не бърникайте из стари камънаци, не се мешайте със студените Твари и не надничайте в домовете им, освен ако имате желязна воля и безстрашни сърца!

Том неведнъж повтори тези думи и ги посъветва, ако случайно се натъкнат на могила, да я заобиколят откъм запад. После ги научи каква песен да запеят, ако за зла беда на следващия ден изпаднат в опасност или затруднение.

Хей! Том Бомбадил, Том Бомбадило!
През води, върби, камъш, през гора и било,
в лунна нощ и слънчев ден, чуй ме как те моля!
Бързо идвай, Бомбадил, че сме във неволя!