Властелинът на пръстените

Да започнем веселба! Песен да подемем
за звезди и слънчев ден, за дъждовно време,
за росата в лист зелен, за перцата тънки,
за зефир над хълм висок, за камбанки звънки,
за тръстики в тъмен вир, лилии в водата
и за Бомбадил и нея — щерка на Реката.

Тази песен посрещна хобитите на прага и златна светлина ги обгърна.

ГЛАВА 7 КЪЩАТА НА ТОМ БОМБАДИЛ

Щом прекрачиха широкия каменен праг, четиримата хобити спряха и запримигваха. Намираха се в дълга стая, сгряна от лампи, закачени по гредите на ниския таван. Високи жълти свещи горяха на масата от тъмно полирано дърво.

В дъното на стаята, с лице към входа, седеше жена. Дълга руса коса се къдреше по раменете й, туниката й бе зелена като млада тръстика, обсипана със сребърните мъниста на росата. Златният й пояс имаше формата на плетеница от перуники, изпъстрени с небесносините очи на незабравки. Край нозете й, в широки съдове от кафява и зелена глина, плуваха бели лилии, сякаш жената се бе възкачила на трон сред езеро.

— Влезте, добри гости — изрече тя и хобитите познаха ясния глас от песента. Срамежливо пристъпиха още няколко крачки и ниско се поклониха. Чувстваха се смутени и недодялани като странници, които са почукали в крайпътен дом за глътка вода, а им е отворила прекрасна млада елфическа принцеса в премяна от живи цветя. Ала преди да отронят дума, тя леко прескочи лилиите и със смях изтича насреща им; при всяка крачка туниката й шумолеше нежно като ветрец над разцъфнал речен бряг.

— Елате, скъпи мои! — каза тя и хвана Фродо за ръка. — Смейте се, веселете се! Аз съм Златоронка, щерка на Реката. — Тя се плъзна леко край тях, затвори вратата и с разперени ръце се облегна на нея. — Да заключим нощта навън! Може би още се плашите от мъгли. Тая вечер сте под стряхата на Том Бомбадил.

Хобитите смаяно се взираха в нея, а тя ги огледа един по един и се усмихна.

— Златоронке, прекрасна моя дама! — изрече най-сетне Фродо, усещайки как в сърцето му напира непонятна радост. Беше застинал неподвижно, както някога, когато го очароваха прекрасните гласове на елфите, ала друга магия го овладяваше сега — не тъй изящна и възвишена бе насладата, но по-дълбока и по-близка до сърцето на простосмъртния, вълшебна и все пак позната. — Златоронке, прекрасна моя дама! — повтори той. — Сега разбирам красотата, скрита в песните, които чухме.

О, стройна като върбов клон! По-чиста от росата!
О нежна речна дъщеря! Тръстика сред водата!
О, моя пролет, летен ден и вечна пролет млада!
О, весел смях на лист зелен и лъх над водопада!

Той изведнъж заекна и спря, смаян от собствените си думи. Но Златоронка се разсмя.

— Добре дошъл! — каза тя. — Не бях чувала, че в Графството има такива сладкодумци. Но виждам, че си приятел на елфите — личи си по блясъка в очите ти и по звънкия глас. Радостна е тази среща! Седнете сега и почакайте Стопанина. Той няма да се бави. Отиде да се погрижи за уморените ви кончета.

Хобитите охотно се отпуснаха на ниски тръстикови столчета, докато Златоронка шеташе около масата. Очите им неволно я следяха — нежната грация на нейните движения ги изпълваше с тиха радост. Някъде иззад къщата долетя песен. От време на време, сред безбройни бесен дол, весел дол и звънка, дрънка дило се повтаряха думите:

Стар Том Бомбадил, славен юначага,
синя дреха си ушил, с жълти чизми бяга.

— Прекрасна госпожо — обади се Фродо след малко, — кажете ми, ако въпросът не ви се стори глупав, кой е Том Бомбадил?

— Той — отвърна Златоронка, като спря да шета и се усмихна. Фродо я изгледа недоумяващо.

— Такъв си е, какъвто го видяхте — отговори тя на неизречения му въпрос. — Стопанин на гори, води и хълмове.

— Значи целият този чудноват край му принадлежи?

— Съвсем не! — отвърна тя и усмивката й посърна. — Тежък товар би било — добави тихичко, като че сама си говореше. — Дървета, треви, всичко, що расте и що живее из този край, принадлежи единствено на себе си. Том Бомбадил е Стопанинът. Още никой не е хванал стария Том, докато броди из гората, гази през реките, подскача по върховете на хълмовете среднощ или по пладне. Той не знае що е страх. Том Бомбадил е Стопанин.

Вратата се отвори и влезе самият Том. Сега беше без шапка и корона от есенни листа покриваше гъстата му кестенява коса. Засмя се и хвана ръката на Златорокка.