Властелинът на пръстените

Ставаше все по-горещо. Армии от всевъзможни мухи бръмчаха край ушите на хобитите, а следобедното слънце жареше гърбовете им. Най-после изведнъж навлязоха в рядката сянка на огромни сиви клони, надвиснали над пътеката. Крачките им ставаха се по-колебливи. Дрямката сякаш извираше от земята и пълзеше по краката им, меко се спускаше от въздуха по главите и очите им.

Фродо усети как брадичката му се отпусна и главата му клюмна. Току пред него Пипин падна на колене. Фродо спря и чу Мери да мърмори:

— Няма смисъл. Хич не мръдвам без почивка. Трябва да дремна. Хладно е под върбите. Няма мухи. Фродо се разтревожи.

— Хайде! — викна той. — Още не е време за дрямка. Първо да се измъкнем от Гората.

Но другите вече не се интересуваха от нищо. Застанал край тях Сам се прозяваше и тъпо примигваше.

Внезапно сънят обори и Фродо. Зави му се свят. В тежкия въздух не трепваше нито звук. Дори мухите не бръмчаха. Само в клоните горе тръпнеше тих, едва доловим звук, сякаш меко нашушваше тиха песен. Фродо повдигна натежалите си очи и видя над себе си надвесена стара, обрасла в мъх върба. Огромна му се стори тя, разперила нагоре клони като хищни ръце с безброй дълги пръсти, а в кривия, чворест дънер зееха широки пукнатини и тихичко поскърцваха при всяко полюшване на клоните. Листата, затрептели на фона на яркото небе, го заслониха, той се свлече и остана да лежи на тревата.

Мери и Пипин се потътриха напред и облегнаха гърбове на дънера. Разлюляното, скърцащо дърво разтвори зад тях удобни вдлъбнатини. Те погледнаха нагоре, където сиви и жълти листа леко помръдваха пред светлината и пееха. Двамата затвориха очи и почти им се стори, че долавят думи, прохладни думи, нашепващи нещо за вода и сън. Поддадоха се на магията и бързо заспаха в подножието на огромната отколешна върба.

Фродо полежа, борейки се с тежката дрямка, после с мъчително усилие се изправи на крака. Копнееше да се докосне до студената вода.

— Чакай ме, Сам — едва избъбри той. — Трябва малко… плакна краката.

В полусън се дотътри до другата страна на дървото, където дебели криви корени се спускаха в реката като възлести дракончета, проточили шии да утолят жаждата си. Яхна един от тях, цамбурна горещите, си крака в прохладната, мътна вода и изведнъж заспа така, облегнал гръб на дървото.

Сам седна, почеса се по главата и се прозина — устата му заприлича на същинска пещера. Следобедът отминаваше и тая внезапна дрямка му се стори необичайна.

— Има тука още нещо, не е само до слънцето и жегата — промърмори си той. — Не ми харесва туй грамаданско дърво. Не му вярвам. Чуй го само как пее за сън сега! А, няма да го бъде!

Той тежко се изправи на крака и се затътри да види какво става с понитата. Откри, че две от тях са отишли доста напред по пътеката. Тъкмо ги бе хванал и ги водеше обратно, когато до ушите му долетяха два звука — единият силен, другият тихичък, но много отчетлив. Първият бе плясък от падането на нещо тежко във водата; вторият напомняше клъцването на резе, когато вратата бавно се захлопва.

Втурна се назад. Фродо лежеше във водата досами брега и един голям корен като че го притискаше отгоре, ала той не се съпротивлявате. Сам се вкопчи в дрехата му, измъкна го изпод корена и с мъка го извлече на брега. Почти незабавно Фродо се събуди, разкашля се и започна да плюе вода.

— Знаеш ли, Сам — изрече той най-после, — гадното дърво ме хвърли във водата! Усетих го. Големият корен просто се извъртя и ме блъсна!

— Сън ще да е било, господин Фродо — възрази Сам. — Не е трябвало да сядате сънен на такова място.

— Ами другите? — запита Фродо. — Чудя се какво ли им се присънва.

Заобиколиха дървото и Сам разбра какво бе клъцнало. Пипин бе изчезнал. Пукнатината, край която лежеше, се бе затворила тъй плътно, че не оставаше и следа. Мери пък бе попаднал в капан — друга пукнатина го притискаше през кръста; краката му лежаха отвън, а всичко останало чезнеше в тъмния отвор, чиито ръбове го стискаха като клещи.

Отпърво Фродо и Сам заудряха по дънера там, където бе лежал Пипин. После неистово се напрегнаха да разхлабят челюстите на хралупата, погълнала горкия Мери. Безполезно.

— Мръсна работа! — бясно изкрещя Фродо. — Защо ли дойдохме в тая злокобна Гора? Какво не бих дал, за да се върнем пак в Щурчов дол!

Без да мисли за крака си, той ритна дървото с все сила. Едва доловима тръпка пробяга по стъблото и премина в клоните; листата зашумоляха, зашепнаха, ала сега звукът им напомняше тих, далечен смях.

— Нямаме ли брадва в багажа, господин Фродо! — запита Сам.

— Взел съм една малка брадвичка, колкото да цепим подпалки — каза Фродо. — Няма да ни свърши работа.

— Чакайте! — извика Сам, щом чу за подпалки. — Може да успеем с огън!

— Може — скептично отвърна Фродо. — Може да успеем да опечем Пипин вътре.

— Като начало ще опитаме да сплашим дървото — свирепо заяви Сам. Не ги ли пусне, със зъби ще го прегриза и пак ще го съборя.

Той изтича към понитата и след малко се върна с брадвичката и две кутийки прахан.