Властелинът на пръстените

Като положи внимателно лилиите на тревата, той изтича към дървото. Там видя да стърчат краката на Мери — останалото вече беше придърпало навътре. Том притисна устни към пукнатината и тихичко запя. Хобитите не разбраха думите, но Мери явно се ободри. Краката му се разритаха. Том отскочи назад, откърши един увиснал клон и шибна дънера с него.

— Пускай ги на свобода, Стари Върбалане! — заповяда той. — Как си ги мислиш тия работи, а? Не е редно да се будиш. Яж земя! Дълбай! Пий вода! Заспивай! Бомбадил ти говори!

После той хвана Мери за краката и го издърпа от внезапно разширилата се пукнатина.

Раздаде се пронизително прашене, зейна нова пукнатина и Пипин изхвърча отвътре като подритнат. Сетне двата отвора наново се захлопнаха шумно. От корените до върха на дървото пробяга тръпка и настъпи пълна тишина.

— Благодарим! — казаха хобитите един подир друг. Том Бомбадил избухна в смях.

— Е, мънички юначета! — рече той, заничайки приведен в лицата им. — Ще дойдете с мене у дома! Масата е отрупана с жълта сметана, медени пити, бели погачи и масло. Златоронка чака. На вечерята ще бъбрим колкото си щете. Тичайте сега след мен и не се бавете!

С тези думи той пое лилиите, размаха ръка и заподскача с танцова стъпка по пътеката на изток, продължавайки да пее гръмогласните си безсмислици.

Изгубили дар-слово от изненада и облекчение, хобитите презглава се втурнаха подир него, ала не бяха достатъчно бързи. Скоро Том се изгуби напред из тръстиките и песента му заглъхна в далечината. Внезапно мощният му глас отново се извиси и долетя до тях:

Хей, насам, край Върбоструйка бързайте във този час!
Свещи ярки да запали тича Бомбадил пред вас.
Слънцето на запад чезне, скоро нощ ще падне горе.
Щом се спуснат нощни сенки, портата ще се отвори,
жълта светлина ще блесне през прозорците открити.
От елшите не се бойте! Не се бойте от върбите!
Клон и корен ще са мирни! Тича Том пред вас във мрака.
Хей, хоп! Весел дол! За вечеря ще ви чака!

Хобитите не чуха по-нататък. Слънцето почти мигом потъна в дърветата зад тях. Пътниците с тъга си припомниха как полегналите вечерни лъчи искрят по вълните на Брендивин, как по прозорчетата на Фукови оврази пламват стотици светлинки. А тук се спускаха тежки сенки, клони и дънери надвисваха над пътеката с мрачна закана. Бледи мъгли се закъдриха над водите на реката, полепнаха по коренищата на крайбрежните дървета. От самата земя под краката им се надигаха мътни изпарения и се размесваха с бързо падащия мрак.

Пътеката едва се различаваше, а бяха толкова изморени. Краката им тежаха като олово. Странни потайни звуци пробягваха наоколо из тръстиките и храстите, а колчем вдигнеха очи към бледото небе, съглеждаха в дрезгавината по високия бряг и в покрайнините на гората да тъмнеят странни съсухрени лица, целите на бучки; бяха се вторачили в тях. Взе да им се струва, че местността е нереална, че се тътрят през зловещ, непробуден кошмар.

Все по-бавно се влачеха нозете им и хобитите вече нямаха сили за нова крачка, когато забелязаха, че започва плавно нагорнище. Реката забълбука. Сред мрака зърнаха да просветва пяната край малък водопад. После дърветата изведнъж свършиха и мъглите останаха назад.

Излязоха от Гората и пред тях се разстла просторна ливада. Тясна и бързоструйна сега, реката весело подскачаше насреща им, проблясвайки тук-там под сиянието на ранните звезди.

Тревата под краката им бе мека и ниска, сякаш редовно я косяха. Покрайнините на гората зад тях бяха подкастрени и спретнати като жив плет. Каменен бордюр ограждаше равната, добре поддържана пътека. Възвиха по нея към върха на една могилка, посивяла в бледата звездна нощ, и нейде още по-високо, на един отсрещен склон, съзряха примигващите светлинки на самотна къща. Отново се спусна пътеката, после пак се издигна по дълъг и полегат тревист склон, право към светлината. Внезапно вратата се отвори и навън рукна поток от жълта светлина. Това бе къщата на Том Бомбадил — нито горе, нито долу, точно под хълма. Зад нея стърчеше сиво и голо възвишение, а по-нататък на изток в нощта се простираха мрачните очертания на Могилните ридове.

Хобити и понита се втурнаха напред. Вече бяха забравили половината си умора и всички страхове. „Хей! Насам, весел дол!“ — търкулна се насреща им приветствената песен.

Хей! Насам, весел дол! Хоп, да се не бавиме!
Хобити! Понита! Гости обожаваме!
Да започнем веселба! Песен да подемем!

И тогава друг ясен глас, древен и млад като пролетта, зазвъня сребристо, за да ги приветства с радостната песен на поток, заструил в нощта откъм яркото утро на планинските върхове: