Властелинът на пръстените

— Добро утро, весели приятели! — викна Том, разтваряйки широко източния прозорец. Нахлу хладен въздух с влажен дъх на дъжд. — Май днес слънцето няма да си покаже лицето. Още от ранни зори бродя надлъж и шир, подскачам по върховете на хълмовете, душа вятъра и времето, мократа трева под нозете, мокрото небе отгоре. С песен под прозореца разбудих Златоронка, ала нищо не може да разбуди хобитите рано сутрин. Нощем дребният народ се буди в мрака и сетне спи по светло! Дрънка звънка дило! Събудете се сега, весели приятели! Забравете нощните звуци! Дрънка звънка дило дел! Весел дел, юначета! Ако побързате, ще намерите на масата закуска. Ако се бавите, ще получите трева и дъждовна вода!

Не ще и дума — макар заплахата на Том да не звучеше много сериозно, — хобитите дотърчаха веднага и напуснаха масата доста късно, едва когато започна да се поизпразва. Том и Златоронка ги бяха оставили сами. Чуваше се как Том трака в кухнята, трополи нагоре-надолу по стълбите и пее из двора. Отвореният прозорец на стаята гледаше на запад, към мъгливата долина. От сламената стряха се стичаше вода. Още преди да привършат закуската, облаците се сляха в плътен похлупак и към земята тихо се проточиха нишките на спокоен сив дъжд. Цялата Гора изчезна зад гъстата му завеса.

Докато гледаха през прозореца, звънкият глас на Златоронка нежно запя над тях, сякаш се лееше от небето ведно с дъжда. Дочуваха само отделни думи, но им се стори ясно, че това е дъждовна песен, звънка като капки по сухите хълмове, разказваща приказка за реката, от планинския извор до далечното Море. Хобитите слушаха с наслада.

Радостно бе сърцето на Фродо и той благослови чудесното време, което отлагаше потеглянето. Мисълта за раздялата го мъчеше още от мига, в който се събуди, ала сега предполагаше, че днес няма да тръгват наникъде.

Високите ветрове повяха откъм изток и тежките облаци се затъркаляха да изсипят дъждовния си товар по голите темета на Ридовете. Около къщата не се виждаше нищо друго освен пороят. Застанал край отворената врата, Фродо гледаше как бялата варосана пътека се превръща в млечна рекичка и с кълколене се спуска към долината. Иззад ъгъла дотърча Том Бомбадил, размахал ръце, сякаш отпъждаше дъжда — и наистина, когато прескочи прага, изглеждаше съвсем сух, ако не се брояха ботушите му. Той ги свали и ги сложи в ъгъла край камината. После седна в най-голямото кресло и свика хобитите около себе си.

— Днес Златоронка има ден за пране и есенно почистване — каза той. — Тая влага не е за хобити, нека си почиват, докато още могат! Хубав ден за дълги приказки, за въпроси и отговори. Хайде, Том ще почне пръв.

И той им разправи най-чудесни истории, понякога като че сам си говореше, понякога ги стрелваше с ясносин поглед изпод гъстите си вежди. Гласът му често преминаваше в песен. Том ставаше от стола и танцуваше наоколо. Разказваше приказки за пчели и цветя, за нравът на дърветата и странните създания на Гората, за безброй неща, сбрали себе си зло и добро, дружелюбие и враждебност, жестокост и нежност за тайни, скрити под къпините.

А те, слушайки, започнаха да разбират чуждия за тях живот на Гората, дори се почувстваха чужденци там, където всичко живо е у дома си. Из приказките непрекъснато се мяркаше старият Върбалан и сега Фродо узна достатъчно, та и повече от достатъчно, защото не бе спокойно това знание. Думите на Том разголваха сърцата на дърветата и техните мисли, често мрачни и чужди, пълни с омраза към създанията, що свободно се носят по земята, за да гризат, хапят, чупят, секат, изгарят — разсипници и узурпатори. Не случайно се наричаше Стара тази гора. Древна бе тя, останка от забравени неизбродни лесове и стареейки бавно като хълмовете, в нея още живееха прадедите на дърветата, а с тях и паметта за времена на величие. Безбройните години ги бяха изпълнили с гордост и дълбока мъдрост, ала и със злоба. Нямаше сред тях по-опасно същество от Великия Върбалан — прогнило бе сърцето му, ала силата му още зеленееше; лукав бе той, заповядваше на ветровете, а песните и мислите му обгръщаха горите по двата бряга на реката. Жадният му старчески дух извличаше мощ от земята и като плетеница от тънки коренчета се разстилаше под почвата, като невидими вейчици-пръсти изпълваше въздуха, докато накрая пороби почти всички дървета в Гората — от Плета до Ридовете.