Властелинът на пръстените

— Ето я моята прекрасна дама! — възкликна той и се поклони на хобитите. — Ето я моята Златоронка в зелено-сребърна премяна, с цветя на пояса! Сложена ли е масата? Виждам жълта сметана и медени пити, бели погачи и масло, мляко, сирене, зеленчуци и купчинки зрели ягоди. Ще ни стигнат ли? Готова ли е вечерята?

— Готова е — каза Златоронка, — но може би гостите не са?

Том плесна с ръце и викна:

— Ах, Том, Том! Гостите са морни, а ти едва не ги забрави! Елате весели приятели, Том да ви освежи! Ще измиете изцапаните ръце, ще наплискате морните лица, ще захвърлите калните наметки и ще срешете рошавите перчеми.

Той отвори вратата и хобитите го последваха по къс коридор с остър завой. Озоваха се в стая с наклонен таван (по всяка вероятност пристройка откъм северната страна на къщата). Стените бяха от дялан камък, но почти навсякъде ги прикриваха зелени рогозки и жълти завеси. По плочките на пода бяха разхвърляни свежи зелени тръстики. Край едната стена имаше четири дебели дюшека, покрити с бели одеяла. До отсрещната стена на дълга пейка бяха поставени широки глинени съдини, а край нея — кафяви делви със студена и вряла вода. При всяко легло имаше чифт меки зелени пантофи.

Не след дълго, измити и свежи, хобитите седяха по двама откъм широките страни на масата, а на двата края бяха Златоронка и Стопанинът. Вечерта бе дълга и весела. Макар че гостите се нахвърлиха върху храната така, както могат само прегладнелите хобити, изобилието не свършваше. Питието в чашите им изглеждаше като бистра студена вода, ала веселеше сърцата като вино и развързваше езиците; изведнъж откриха, че им е по-лесно да пеят, отколкото да говорят.

Накрая Том и Златоронка станаха и бързо разчистиха масата. Помолиха гостите да си почиват и ги настаниха в кресла, със скамейчици под морните им нозе. В широкото огнище пред тях огънят пламтеше с нежен аромат, сякаш бе разпален от ябълкови дърва. Когато подреждането свърши, изгасиха всички светлини в стаята освен една лампа и две свещи на лавицата над камината. Със свещ в ръка Златоронка застана пред тях и пожела на всеки лека нощ и дълбок сън.

— Почивайте в мир до заранта! — каза тя. — Не обръщайте внимание на нощните звуци! Тук нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма. Лека нощ!

Сред трептящи отблясъци и тихо шумолене тя излезе от стаята Звукът на стъпките й бе като поток, който кротко се спуска от хълма по прохладните камъни сред нощния покой.

Том поседя мълчаливо край гостите, докато те се мъчеха да съберат кураж за някой от многото въпроси, които искаха за зададат. Съня тегнеше над клепките им. Най-сетне Фродо запита:

— Стопанино, чухте ли моя зов или просто случаят ви доведе в онзи миг?

— А, какво? — трепна Том, сякаш се разбуди от приятна дрямка. Дали съм чул твоя зов? Не, не съм чул — бях увлечен в песента. Случая ме доведе, ако наричаш това случай. Нямах такова намерение, макар че ви чаках. Бяхме чули новини за вас и узнахме, че сте се залутали. Досещахме се, че не след дълго ще слезете към реката — всички пътеки водят натам, към Върбоструйка. Могъщ певец е Стария Върбалан, трудно може дребният народ да избегне коварните му примки. Ала Том имаше заръка за натам и не смееше да се бави.

Сякаш отново го оборваше дрямка, той клюмна, но продължи с мек, напевен глас:

Имах заръка натам, край реката — лилии водни да сбирам,
листи зелени и лилии бели за моята дама прекрасна,
сетни пред края на тази година, та да ги скрия от зимата
и да цъфтят край нозете й нежни, щом вън завее фъртуна.
Всяка година във края на лятото аз ги откъсвам за нея
в езеро тъмно, дълбоко и чисто по Върбоструйка надолу.
Там се отварят те първи напролет, там прецъфтяват последни.
Някога, много отдавна намерих щерката речна край него,
бе Златоронка прекрасна и млада, седнала в млади тръстики.
Сладка бе нейната песен тогава, буйно туптеше сърцето.

Той отвори очи и ги стрелна със сините пламъчета на погледа си.

И това ви донесе късмета, че повече няма
да се спускам надолу далеч по рекичката горска
преди края на тази година. И няма да мина
край дома Върбаланов, преди пролетта да настъпи,
и под сенките върбови тя — дъщеря на Реката —
с танц да литне напред, да разплиска водата.