Читаем Властелинът на пръстените полностью

Двамата бързо събраха сламки, сухи листа и парчета кора, после домъкнаха куп съчки и натрошени клони. Струпаха всичко това край Дънера, по-надалеч от пленниците. Огнивото на Сам пусна искра в праханта, тя мигом подпали сухата трева и нагоре лумнаха димни пламъци. Съчките запращяха. Огнени езичета близнаха и обгориха напуканата суха кора на старото дърво. Тръпка пробяга по цялата върба. Над главите им листата сякаш засъскаха от болка и гняв. Откъм Мери долетя отчаян писък, а в дълбините на дървото се раздаде приглушеният вопъл на Пипин.

— Изгасете го! Изгасете го! — крещеше Мери. — Ако не спрете, той ще ме прехапе на две. Така казва!

— Кой? Какво? — викна Фродо, търчейки към другата страна на дънера.

— Изгасете го! Изгасете го! — молеше Мери.

Върбата яростно разлюля клони. Мощен тътен се надигна като вихър и прелетя по клоните на всички дървета наоколо, сякаш бяха хвърлили камък сред тихата дрямка на речната долина и сега вълни от гняв пробягваха по цялата Гора. Сам разрита малкия огън и стъпка искрите. Но Фродо, без сам да разбере защо го прави и на какво се надява, побягна по пътеката с вик: „Помощ! Помощ! Помощ!“ Стори му се, че едва чува собствения си писклив гласец — щом се отронеха от устните му, думите мигом отлитаха сред върбовия вятър и тънеха в ропота на листата. Изпълваше го отчаяние — беше безпомощен и объркан.

Изведнъж спря. Стори му се, че чува отговор, ала той долиташе изотзад, някъде далече откъм горската пътека. Обърна се, напрегна слух и скоро вече нямаше съмнение — някой се задаваше с песен; дълбок радостен глас пееше безгрижно и щастливо, но в песента му нямаше никакъв смисъл:

Хей, дол! Весел дол! Дрънка, звънка дило!Дрънка звън! Хоп навън! Пум по върбило!Том Бом, хубав Том, Том Бомбадило!

Фродо и Сам стояха неподвижно, изпълнени едновременно с надежда и страх пред някоя нова опасност. Внезапно, посред дълъг наниз от безсмислици (поне така им се струваше), гласът се извиси мощен и ясен с нова песен:

Хей! Брей! Весел дол! Виж, любима! Ето,лек лети ветрецът тих и скорец в небето.Там далеч под Хълм зелен тя на прага чаканощ да падне и звезди да изгреят в мрака,на Реката дъщеря, нежна и лъчиста,стройна като върбов клон, като извор чиста.Стар Том Бомбадил с лилии за неяпак към своя дом търчи. Чуваш ли как пее?Хей! Брей! Весел дол! Бесен дол! И веселаЗлаторонка, Златоронка, жълта, златна, есенна!Беден Върбалане стар, свий си коренака!Много бърза днеска Том, няма да те чака.Том към своя дом търчи с лилии за нея.Хей! Брей! Весел дол! Чуваш ли как пея?

Фродо и Сам стояха като омагьосани. Вятърът затихна. Листата отново висяха неподвижно по вцепенените клони. Пак проехтя песента и изведнъж над тръстиките край пътеката заподскача в танц вехта и смачкана островърха шапка с дълго синьо перо на панделката. Още едно полюшване, скок — и пред тях се появи човек или поне така им се стори. Във всеки случай за хобит бе прекалено едър и тежък. Ако и да не бе чак толкова висок, колкото Големите хора, той вдигаше предостатъчно шум — трополеше с яките си крака, обути в огромни жълти ботуши, и както се бе юрнал през треви и тръстики, приличаше на крава, хукнала на водопой. Имаше синьо сетре и дълга кестенява брада, очите му бяха ясносини, а лицето му — червено като зряла ябълка и набраздено от стотици весели бръчици. В ръцете си носеше като поднос голямо листо с купчинка бели водни лилии.

— Помощ! — викнаха в един глас Фродо и Сам, тичайки към него с протегнати ръце.

— Тпру! Тпру! Кротко бе! — извика старецът, вдигна ръка и те спряха като заковани. — Я да видиме сега, мънички юначета, накъде търчите тъй, викате и плачете? Що ли става тука с вас? Знаете ли кой съм аз? Аз съм Том Бомбадил. Казвайте какво ви мъчи? Том бърза сега. Да не ми смачкате лилиите!

— Една върба хвана приятелите ми — задъхваше се Фродо.

— Господин Мери е заклещен в хралупата! — добави Сам.

— Какво? — изрева Том Бомбадил и подскочи нависоко. — Стария Върбалан? Само това ли било, а? Лесно ще го оправим. Знам аз какво да му попея. Ах, тоя Стар Върбалан! Сърцевината ще му смразя, ако безобразничи. Тъй ще му попея, че корените му ще изхвръкнат. Ще изпея на вятъра да му разпердушини листата и корените. Ах, Стария му Върбалан!

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука