Властелинът на пръстените

Най-сетне се наканиха да продължат. В северозападното подножие Пътеката отново се появи, но не бяха изминали много, когато откриха, че тя упорито завива надясно. Скоро взе да се спуска стръмно надолу ц те предположиха, че води в най-нежеланата посока — към долината на Върбоструйка. След кратък спор решиха да напуснат тая измамна пътека и да се отправят на север; макар и да не го бяха видели от върха Пътят трябваше да е нейде там, и то не много далече. Пък и на север, вляво от пътеката, теренът изглеждаше по-сух и по-открит. Нагоре се издигаха склонове, където дърветата изтъняваха, борове и ели заменяха дъбовете, ясените и другите странни, безименни дървета на горските дебри.

Отначало изборът изглеждаше подходящ — придвижваха се доста бързо, макар че всеки път, когато успяваха да зърнат слънцето от някоя поляна, откриваха, че необяснимо са се отклонили на изток. Но след известно време дърветата отново почнаха да се сгъстяват, точно там, където отдалече бяха изглеждали редки и тънки. Ненадейно изникваха дълбоки дерета като коловози от гигантски колесници. Срещаха широки ровове и хлътнали, отдавна изоставени пътища, задръстени с къпини. Като че нарочно всички тези препятствия пресичаха пътя им и можеха да се преодолеят само с цената на мъчително спускане и катерене, а с понитата това бе трудно и изморително. Дъното неизменно се оказваше запълнено с гъсти храсти и преплетени буренаци, които незнайно защо ги възпираха от лявата страна и отстъпваха само ако пътниците завиваха надясно. Вечно се налагаше да повървят по дъното преди да открият как да се измъкнат от дола. А изкатереха ли се навън, дърветата изглеждаха още по-гъсти и мрачни. Все по-трудно намираха път нагоре и наляво и те по неволя се спускаха надясно.

Подир час-два бяха изгубили всякакво чувство за ориентация; знаеха само, че отдавна са престанали да се движат на север. Нещо ги бе отклонило и те просто следваха отредената им посока — не към покрайнините на Гората, а на югоизток, към най-гъстите дебри.

В късния следобед криво-ляво се спуснаха до дъното на една падина, по-широка и по-дълбока от всички срещани досега. Тъй стръмни и надвиснали бяха склоновете, че се оказа невъзможно да се измъкнат откъдето и да било, без да изоставят понитата и багажа. Оставаше им само да следват оврага — надолу. Почвата стана мека, на места мочурлива, по склоновете се появиха изворчета и не след дълго пътниците крачеха покрай поток, който бълбукаше из обраслото си корито. После наклонът се увеличи, потокът набра сили, зашумя и бързо заподскача надолу. Намираха се в дълбока, усойна клисура, заслонена от дърветата високо горе.

След дълго препъване покрай ручея те ненадейно излязоха от полумрака. Като през тясна портичка зърнаха напред слънчевата светлина. Когато достигнаха отвора, разбраха, че са минали през процеп във високия и стръмен, почти отвесен бряг. Трева и тръстика покриваха просторната ливада в подножието му, а в далечината се мержелееше друг, също тъй стръмен бряг. Златните лъчи на късния следобед стопляха и удрямваха закътаната долина. В средата лениво се виеше тъмнокафява река — стари върби я ограждаха, сплитаха клони над нея, задръстваха я с рухнали дънери и изпъстряха водите й с хиляди повехнали върбови листенца. Те капеха от клоните и пърхаха на жълти облаци из въздуха, понесени от топлия нежен ветрец, който повяваше меко из долината, шумолеше из тръстиките, проскърцваше в клоните на върбите.

— Е, сега поне имам представа къде сме! — извика Мери. — Вървели сме, кажи-речи, в обратна посока. Това е река Върбоструйка. Ще ида да поразузная.

Той излезе от сянката и изчезна сред високата трева. След малко се завърна с новината, че между урвата и реката почвата е съвсем суха, а на места твърдата земя стига чак до водата.

— Нещо повече — добави той, — по отсамния бряг криволичи нещо като пътека. Ако завием наляво по нея, току-виж, сме излезли на изток от Гората.

— Не ще и дума! — каза Пипин. — Стига да продължи до края, вместо да ни отведе в някоя яма и там да ни зареже. Кой според теб е утъпкал там пътеката и защо? Сигурен съм, че не е било за наше улеснение. Вече съм много подозрителен към тая Гора и всичко из нея. Започвам да вярвам на старите приказки. Имаш ли представа колко ще трябва да вървим на изток?

— Никаква — отвърна Мери. — Изобщо не знам къде точно по Върбоструйка се намираме, нито пък кой може да идва насам толкова често, та да утъпче пътека. Но друг път не виждам и нищо не ми идва наум.

Нямаше какво да се прави. Един по един те се изнизаха от клисурата и Мери ги поведе по пътеката, която бе открил. Тревите и тръстиките бяха избуяли високо, на места се издигаха над главите на пътниците, но щом веднъж бяха намерили пътеката, не бе трудно да следват криволиците й по твърдата почва сред блата и езерца. Тук-там я пресичаха други поточета, извиращи от горските възвишения и устремени по плитки дерета към Върбоструйка. На тези места някой грижливо бе положил стари дънери или наръчи съчки.