Властелинът на пръстените

— Не знам какви истории имаш предвид — отвърна Мери. — Ако говориш за страховитите приказки, които Шишко е слушал от бавачките си — за гоблини, вълци и тям подобни — бих казал не. Във всеки случай аз не им вярвам. Но самата Гора е странна. В нея всичко е много по-живо, много по-осъзнато, тъй да се каже, отколкото в Графството. И дърветата не обичат чужденците. Дебнат те. Докато е светло, обикновено се задоволяват само да дебнат, и толкова. Най-враждебните могат понякога да отпуснат клон, да те препънат с корен или да те омотаят с дълъг бръшлян. Но казват, че нощем ставало много по-страшно. Само един-два пъти съм идвал тук след залез слънце, и то досами оградата. Струваше ми се, че всички дървета си шушукат, разменят вести и заговорничат на свой непонятен език, а клоните се люшкаха и опипваха наоколо, макар да нямаше никакъв вятър. Чувал съм, че дърветата наистина се движат, че могат да обкръжат пришълците и да ги пленят. Преди много години те даже нападнали Плета — дошли, пуснали корени досами него и надвиснали отгоре му с цялата си тежест. Но хобитите дотърчали, отсекли стотици дървета, наклали буен огън и изгорили всичко, като оголили широка ивица източно от Плета. Дърветата прекратили атаката, ала оттогава се настроили много враждебно. На мястото на пожарището и до днес се простира гола поляна.

— Само дърветата ли са опасни? — запита Пипин.

— Дълбоко в Гората и към отвъдния й край живеели най-различни чудновати същества, поне така съм чувал — каза Мери. — Не ми се е случвало да ги видя, но някой утъпква пътеки. Щом влезеш навътре, откриваш просеки, ала от време на време те сякаш се местят и променят по най-странен начин. Тук, наблизо до тунела, има една широк пътека… или поне навремето я имаше. Тя води към Палена поляна, после продължава горе-долу в нашата посока, на изток и леко на север. Ще опитам да я намеря.

Хобитите се отдалечиха от изхода на тунела и подкараха понитата през широкия овраг. От другата страна едва различима пътечка водеше нагоре към Гората, отдалечена на стотина ярда от Плета. Но щом ги доведе под дърветата, следата изчезна. Дънерите ги обкръжиха от всички страни и като се обърнаха назад, те едва различиха тъмните очертания на Плета. Напред се виждаха само безброй стволове с най-различни форми и размери — прави и извити, криви, наклонени, тромави или стройни, гладки или чворести и разклонени. И всички те бяха посивели или позеленели от мъх и слизести власати лишеи.

Единствен Мери изглеждаше в чудесно настроение.

— Не се мотай, ами води напред и намери тая пътека — каза му Фродо. — Току-виж, се изпогубим или забравим накъде е Плетът.

Поеха през дърветата. Понитата пристъпваха тежко и внимателно сред сгърчените, преплетени коренища. Тук нямаше нито храсти, нито трева. Теренът постепенно се издигаше и колкото по-напред отиваха, толкова по-високи, мрачни и гъсти изглеждаха дърветата. Не се чуваше нито звук, само понякога капки влага падаха през неподвижните листа. Засега клоните не шепнеха и не помръдваха, ала и четиримата хобита изпитваха неприятното чувство, че някой ги наблюдава с неодобрение, прерастващо в неприязън и дори в ненавист. Чувството се засили до такава степен, че те взеха да попоглеждат нагоре и да се озъртат през рамо, сякаш очакваха ненадеен удар.

От пътеката още нямаше и следа, а дърветата като че нарочно се пречкаха на пътя им. Изведнъж Пипин усети, че вече не издържа, и току нададе вик:

— Ей! Ей! Нищо няма да сторя! Само ме пуснете да мина, моля ви! Стреснати, другите спряха, но крясъкът затихна, сякаш приглушен от тежка завеса. Ни ехо долетя, ни отговор, макар че сега гората изглеждаше още по-гъсто населена и дебнеща, отколкото преди.

— На твое място не бих крещял — каза Мери. — Полза няма, а риск — голям.

Фродо започваше да се пита дали ще могат да открият пътя и дали не е сбъркал, като поведе останалите из тази отвратителна гора. Мери се оглеждаше наоколо и по всичко личеше, че вече се колебае накъде да поеме. Пипин забеляза това.

— Бързичко успя да ни залуташ — подхвърли той.

Но в този момент Мери облекчено подсвирна и посочи напред.

— Добре де! — каза той. — Тия дървета наистина се местят. Ето я насреща Палена поляна (или поне се надявам да е тя), но пътеката към нея, изглежда, е мръднала нанякъде!

Те продължиха и наоколо взе да просветлява. Внезапно излязоха от дърветата и се озоваха на широка кръгла поляна. За тяхна изненада небето горе бе синьо и чисто — под горския покров не бяха видели как изгрява утрото и мъглите се разсейват. Слънцето още не бе тъй високо че да огрее поляната, но лъчите му позлатяваха върховете на дърветата. Покрай откритото пространство листата ставаха по-гъсти и по-зелени, обграждаха ги с почти плътна стена. Тук нямаше дървета, а само жилава трева и избуяли плевели — висок повехнал бучиниш и див магданоз, праханки, разпръскващи пепеливи облачета от семена, гъсталаци от коприва и магарешки тръни. Безрадостно място — ала след горските дебри то изглеждаше като омайна слънчева градина.