Читаем Властелинът на пръстените полностью

— Е, най-сетне тръгваме! — рече Фродо. Двамата с Пипин нарамиха раниците, хванаха тояжките си й заобиколиха Торбодън откъм запад.

— Сбогом! — изрече Фродо, загледан в опустелите тъмни прозорци. Той размаха ръка, после се обърна и (следвайки, без да знае, стъпките на Билбо) изтича подир Перегрин надолу по градинската алея. Сетне прескочиха оградата и в нощта се устремиха към нивята, безшумни като шепота на вятъра в тревата.

В подножието на западния склон на Хълма стигнаха до вратичката към една тясна пътека. Там спряха и оправиха ремъците на багажа. Скоро и Сам дотърча задъхан; тежката раница се извисяваше над плещите му, а на главата си бе нахлупил висока и безформена филцова торба, която наричаше „шапка“. В тъмнината приличаше досущ на джудже.

— Сигурен съм, че сте ми пробутали най-тежките неща — каза Фродо. — Жал ми е за охлювите и за всички други, дето носят къщата си на гръб.

— Аз мога да взема още много, сър. Моят багаж е съвсем лек — юначно излъга Сам.

— Нищо няма да вземаш, Сам! — обади се Пипин. — Добре ще му дойде. Не е получил нищо повече от онова, което поръча да приготвим. Напоследък съвсем се е разпуснал. Като свали някое и друго кило, по-лесно ще носи товара.

— Съжалете горкия стар хобит! — разсмя се Фродо. — Докато стигнем Фуков край, сигурно ще изтънея като върбова вейка. Не, глупости говоря. Подозирам, Сам, че си взел много повече, отколкото ти се полага, и при следващото разпределение ще те държа под око. — Той отново пое тояжката си. — Е, щом всички обичаме да се разхождаме по мръкнало, хайде да отметнем няколко мили, преди да си легнем.

Поеха по пътеката на запад. После я изоставиха и възвиха наляво през нивята. Крачеха в колона покрай плетища и шубраци, а наоколо нощта се сгъстяваше. В тъмните си наметки бяха като невидими, сякаш носеха вълшебни пръстени. И тримата бяха хобити, при това се стараеха да пазят тишина, да не издават даже звук, какъвто би доловил някой хобит. Дори зверчетата в полята и горите едва ги усещаха.

По-нататък по тясно дъсчено мостче пресякоха Рекичката западно от Хобитово. Тук потокът изтъняваше като нагъната черна панделка, обградена с приведени елши. Една-две мили по на юг протичаха през широкия път, идещ от Моста на Брендивин; сега те се намираха в Туков край и като завиха на югоизток, се упътиха към Зелените хълмове. Преди да се изкатерят по първите склонове, погледнаха назад и в далечината съзряха лампите на Хобитово, които примигваха сред тихата долина. Тя скоро изчезна в тъмните дипли на местността, а после се скри и Крайречкино с мрачното си езеро. Когато светлините на последната ферма се изгубиха далече назад сред дърветата, Фродо се обърна и размаха ръка за сбогом.

— Питам се дали някога отново ще видя тази долина — спокойно изрече той.

След около три часа път спряха да починат. Нощта бе ясна, хладна и звездна, но откъм потоците и ниските ливади по склоновете пропълзяваха парцаливи мъгли. Разлюляни от лекия вятър над главите им, тънкоклонестите брези се преплитаха в черна мрежа на бледия фон на небето. Вечеряха много оскъдно (за хобити) и отново поеха напред. Скоро се натъкнаха на тесен път, който криволичеше нагоре-надолу и сивотата му чезнеше в мрака — това бе пътят за Горски дом, Стъблино и Сала при Фукови оврази. Той се отклоняваше от шосето в долината на Рекичката и се виеше по склоновете на Зелените хълмове към Горски предел — едно диво кътче на Източната околия.

След малко навлязоха в закътана просека сред високите дървета, шушнещи със сухите си листа. Стана много тъмно. Вече бяха надалеч от любопитни уши и взеха да разговарят и да си тананикат в хор. Но по едно време млъкнаха и Пипин взе да изостава. Накрая, тъкмо преди да изкачат някакъв стръмен склон, той спря и се прозина.

— Толкова ми се спи, че скоро ще се просна на пътя. На крак ли смятате да дремете? Наближава полунощ.

— Мислех, че обичаш да се разхождаш по тъмно — каза Фродо. — Но няма закъде да бързаме. Мери ще ни чака вдругиден, значи ни остават близо два дни. Само да видим удобно място, и ще спрем.

— Вятърът е западен — обади се Сам. — От другата страна на тоя хълм ще намерим закътано и доста уютно местенце, сър. Ако не ме лъже паметта, тук насреща има суха елова гора.

Сам отлично познаваше местността в кръг от двадесет мили около Хобитово, но географските му познания свършваха дотам.

Еловата горичка се появи веднага щом стигнаха билото. Тримата изоставиха пътя, навлязоха в дъхащите на смола дълбоки сенки сред дърветата и взеха да събират сухи съчки и шишарки за огъня. Скоро пламъците весело запращяха в подножието на една клонеста ела и пътниците поседяха край тях, докато заклюмаха. Тогава се настаниха между корените на голямото дърво, омотаха се с наметки и одеяла и скоро заспаха. Не оставиха пазач: дори Фродо още не подозираше заплахи тук, насред Графството. Когато огънят изгасна, няколко животинки дойдоха да ги погледат. Една лисица, която пресичаше гората по своя си работа, спря за малко и подуши миризмата.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука