Читаем Властелинът на пръстените полностью

„Хобити! — рече си тя. — И таз добра! Вече се носят странни слухове за тоя край, но не съм чувала някой хобит да спи на открито, под дърветата. И то не един, ами трима! Да се чудиш и маеш.“

Тя бе съвършено права, но така и не узна това.

Утрото изгря дрезгаво и влажно. Фродо се събуди пръв и откри, че един корен е издълбал дупка в гърба му, а вратът му е схванат. „Разходка за удоволствие! Защо ли не тръгнах с каруцата? — помисли си той както винаги в началото на пътешествията си. — И всичките ми хубави пухени дюшеци са продадени на Влачи-Торбинсови! Ей такива корени заслужават!“

Той се протегна и извика:

— Събудете се, хобити! Утрото е прекрасно!

— Какво му е прекрасното? — промърмори Пипин, надничайки с едно око над ръба на одеялото. — Сам! Закуската да е готова за девет и половина! Стопли ли вода за банята?

Съненият Сам скочи на крака.

— Не, сър, още не съм, сър!

Фродо изтъркаля Пипин от одеялата и се отдалечи към края на горичката. На изток червеното слънце изплуваше от гъстите мъгли, залели света. Напръскани с пурпур и злато, есенните дървета сякаш се бяха откъснали от корените си и се полюшваха в призрачно море. Отляво, малко по-долу, стръмният път потъваше в дола.

Когато се върна, Сам и Пипин бяха наклалй огън.

— Вода! — викна Пипин. — Къде е водата?

— Нямам навика да нося вода в джобовете си — отвърна Фродо.

— Мислехме, че си отишъл да потърсиш — каза Пипин, докато вадеше храната и чашките. — Я бягай да свършиш тая работа.

— Можеш да дойдеш и ти — предложи Фродо. — Вземи всички манерки.

В подножието на хълма имаше поток. Двамата напълниха манерките и походното котле от едно водопадче, където водата се лееше от няколко стъпки височина над голата сива скала. Беше леденостудена двамата с много треперене и пръхтене наплискаха лицата си.

Когато закусиха и отново стегнаха багажа, минаваше десет часът. Личеше си, че денят ще е топъл, чудесен. Те се спуснаха по склона прескочиха потока и изкачиха следващия склон, после пак нагоре и пак надолу; наметките, одеялата, водата, храната и останалото снаряжение се превърнаха в непосилно бреме.

Май ги чакаше тежък преход, и то сред жега. Ала след няколко мили пътят престана да се вие нагоре-надолу — с мъчителен зигзаг се изкатери до върха на една рътлина и се приготви да слезе за последен път. Пред пътешествениците се разкриха низини, осеяни с горички, които в далечината се сливаха в кафява горска завеса. Това бе Горски предел, а зад него течеше река Брендивин. Пътят се виеше напред като връвчица.

— Пътят няма край, но аз не мога без почивка — каза Пипин.

Крайно време е за обяд.

Той седна на насипа отстрани и се загледа на изток, към дърветата сред мъглата. Отвъд бе Реката и краят на Графството, в което бе прекарал целия си живот. Сам стоеше край него. Кръглите му очи бяха широко разтворени — той гледаше през невиждани земи към нов хоризонт.

— Има ли елфи в тия гори? — попита той.

— Не, доколкото съм чувал — отвърна Пипин. Фродо мълчеше. И той гледаше пътя, водещ на изток, сякаш никога не го бе виждал. Внезапно заговори бавно, като че на себе си:

Започва Път от моя праг —безкраен, ограден с трева.Увлечен в неговия бяг,и аз ще трябва да вървя,да влача морните пети,дордето стигна друм голям,събрал пътеки и мечти.А после накъде? Не знам.

— Прилича ми на откъс от стиховете на стария Билбо — подхвърли Пипин. — Или само така звучи, пък ти си го измислил, а? Не е много обнадеждаващо.

— Не знам — каза Фродо, — Дойде ми, сякаш сам го измислих, но може и да съм го чувал някога. Да, много ми напомня за Билбо от последните години, преди да си замине. Той често казваше, че има само един Път, като огромна река с извори на всеки праг и притоци от всяка пътека. „Опасна работа е да излизаш през вратата, Фродо — повтаряше той. — Само да стъпиш на Пътя, кой знае накъде може да те повлече, ако не си пазиш краката. Представяш ли си, че същата тая пътека минава през Мраколес и ако се оставиш, може да те отведе до Самотния връх, че и отвъд него, на още по-лоши места?“ Имаше навика да говори така на пътеката пред вратата на Торбодън, особено когато се завръщаше от дълга разходка.

— Е, мене Пътят няма да ме повлече наникъде, поне още един час — каза Пипин, сваляйки раницата.

Другите последваха примера му и проснаха раниците на насипа, а краката си на пътя. След почивката похапнаха добре и пак си починаха.

Когато се спуснаха от хълма, слънцето преваляше и следобедното му сияние обливаше равнината. Досега не бяха срещнали жива душа. Този път почти не се използваше, защото каруците трудно минаваха, пък и из Горски предел нямаше голямо движение. Вече повече от час крачеха, без да бързат, когато Сам спря за миг и се ослуша. Сега бяха на равно и след дългото лъкатушене пътят се стелеше право напред сред пасища, осеяни тук-там с първите високи дървета на наближаващите гори.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука