Властелинът на пръстените

— Ами така, сър — каза Сам, продължавайки да трепери. — Чух доста работи, дето не ги разбирам — за враг, за пръстени и за господин Билбо, сър, и дракони, и огнена планина, и… и елфи, сър. Подслушвах, защото не можех да се удържа, нали ме разбирате. Бога ми, сър, обичам такива приказки. И вярвам в тях, каквото и да разправя Тед. Елфи, сър! От все сърце бих искал да ги видя. Като тръгнете, сър, не може ли да вземете и мен, та да видя елфите?

Внезапно Гандалф се разсмя.

— Влизай вътре! — изрева той, протегна ръце, вдигна смаяния Сам заедно с ножиците и го прехвърли през прозореца в стаята. — Да те вземе при елфите, а? — запита той, като се втренчи отблизо в Сам, но лицето му пърхаше усмивка. — Значи си чул, че господин Фродо зат нава?

— Да, сър. И затова се задавих, а вие сигурно сте ме чули. Опитах се да се удържа, сър, но щях да се пръсна — толкова бях разстроен.

— Няма как, Сам — тъжно каза Фродо. Той внезапно бе осъзнал, бягството от Графството не значи само сбогуване с привичния уют Торбодън, че ще има не една мъчителна раздяла. — Ще трябва да замина. Но — и той строго погледна Сам — ако наистина ме обичаш, ще мълчиш като гроб. Ясно? Ако не мълчиш, ако продумаш само думичка от това, което чу, тогава се надявам Гандалф да те превърне в крастава жаба и да напълни градината с водни змии.

Разтреперан, Сам се свлече на колене.

— Стани, Сам! — изрече Гандалф. — Измислих нещо по-добро. Нещо което да ти затвори устата и да те накаже както трябва, задето подслушваше. Ще заминеш с господин Фродо!

— Аз ли, сър? — викна Сам, подскачайки като куче пред разходка. — Аз да замина да видя елфите и прочие! Ура! — изкрещя той и се разплака.

ГЛАВА 3 ТРИМА СА ДРУЖИНА

Трябва да потеглиш незабелязано и колкото се може по-скоро — каза Гандалф.

Бяха изминали три седмици, а Фродо с нищо не показваше, че се стяга за път.

— Знам. Но и двете неща са трудни — възрази той. — Ако просто изчезна като Билбо, клюката ще обиколи Графството за нула време.

— Разбира се, че не бива да изчезваш! Не ни трябва такава беля! Казах скоро, не веднага. Струва си да направим малка отсрочка, ако измислиш как да се измъкнеш от Графството, без всичко живо да узнае. Но недей да отлагаш прекалено.

— Какво ще речеш за наесен, на нашия рожден ден или малко след него? — запита Фродо. — Мисля, че дотогава ще успея да уредя нещо.

Честно казано, сега, когато идваше време да се действа, той много се колебаеше. От години насам Торбодън не му се бе струвал тъй желано жилище и той искаше да се наслади изцяло на последното си лято в Графството. Знаеше, че както винаги с настъпването на есента поне частица от сърцето му ще приеме по-охотно мисълта за пътешествие. Дори тайно бе решил да потегли на петдесетия си рожден ден — сто двадесет и осмата годишнина на Билбо. Това му се струваше най-подходящата дата да потегли по стъпките на стареца. Именно да последва Билбо бе главната му цел — така идеята за пътуването ставаше по-приемлива. Стараеше се да мисли колкото се може по-малко за Пръстена и за това, къде може да го отведе в края на краищата. Но не споделяше всичките си планове с Гандалф. А доколко се е досетил вълшебникът — това не се знаеше.

Гандалф погледна Фродо и се усмихна.

— Хубаво, мисля, че датата е подходяща… но нито ден по-късно. Напоследък много се тревожа. Междувременно внимавай и никому нито думичка накъде си се запътил! Гледай Сам Майтапер да не се разбъбри. Развърже ли си езика, наистина ще го превърна в жаба.

— Колкото до това къде отивам — каза Фродо, — малко ще е трудно да ме издаде. Аз самият още нямам представа.

— Не говори глупости! Знам, че няма да си оставиш адреса в пощата! Но ти напускаш Графството — и това трябва да се пази в тайна, докато се отдалечиш оттук. Пък и нали ще трябва да потеглиш нанякъде — на изток, на запад, север или юг. В никакъв случай не бива да издаваш посоката.

— Толкова съм улисан в мисли как да се сбогувам с Торбодън, че още не съм се сещал за посоката. Накъде да тръгна? Какво да диря? Билбо е заминал да търси съкровище, дотам и обратно, а аз трябва да изгубя моето и доколкото виждам, завръщане няма да има.

— Но ти не виждаш надалече — каза Гандалф. — Нито пък аз. Може би ще е твоя задача да откриеш Пукнатините на съдбата, ала може и другиму да се падне това дирене… не знам. Във всеки случай още не си готов за толкова дълъг път.

— Вярно, не съм! — отвърна Фродо. — Но накъде да тръгна междувременно?

— Към опасностите, само че не стремглаво, нито пък съвсем пряко. Ако искаш съвета ми, върви към Ломидол. Това пътуване няма да е много опасно, макар че пътят не е тъй лек, както някога, а в края на годината ще стане още по-тежък.

— Ломидол! — повтори Фродо. — Много добре, ще тръгна на изток, към Ломидол. Ще взема Сам да види елфите, нека се радва.

Говореше безгрижно, ала сърцето му внезапно изтръпна от копнеж да види дома на Елронд Полуелф и да вдъхне от въздуха на тази дълбока долина, където все още живееха в мир мнозина от Прекрасния народ.