Властелинът на пръстените

— Чувам зад нас копитата на пони или кон — каза Сам. Огледаха се, но завоят закриваше пътя отзад.

— Чудя се дали не ни догонва Гандалф — каза Фродо, но още преди да довърши, усети че не е така, и го обхвана внезапното желание да се укрие от погледа на ездача. — Сигурно няма нищо сериозно — извинително добави той, — но най-добре да не ме виждат по пътя… който и да се задава. А ако е Гандалф — сети се той, — можем да го изненадаме, така ще му върнем, задето закъсня. Да изчезваме!

Двамата му спътници изтичаха наляво и се спуснаха в една долчинка недалече от пътя. Там залегнаха. За секунда Фродо се поколеба — любопитството, или някакво друго чувство, се бореше с желанието му да се скрие. Тропотът на копита приближаваше. В последния момент той се хвърли в туфата висока трева зад едно дърво, засенчващо пътя. После надигна глава и предпазливо надникна иззад дебелите корени.

По завоя идеше черен кон — не хобитово пони, а истински голям кон. Яздеше го едър мъж, поприведен на седлото, омотан в широко черно наметало с прихлупена качулка, така че само ботушите му в широките стремена се подаваха отдолу; лицето му не се виждаше.

Когато достигна дървото и се изравни с Фродо, конят спря. Ездачът седеше съвършено неподвижно, наклонил глава встрани, като да се ослушваше. Изпод качулката долетя сумтене, сякаш някой душеше едва доловима миризма; главата се завъртя към едната страна на пътя, после към другата.

Обзет от внезапен безразсъден страх, че ще го открият, Фродо се сети за Пръстена. Не смееше да диша и все пак желанието да го извади от джоба си го завладя и той бавно размърда ръка. Знаеше, че само да го надене на пръста си, и ще бъде в безопасност. Съветът на Гандалф му се стори безсмислен. Нали Билбо бе използвал Пръстена. „А и все още съм в Графството“ — помисли си той, когато ръката му докосна верижката.

В този миг конникът се изправи и дръпна юздите. Конят прекрачи напред, отначало бавно, после премина в бърз тръс.

Фродо пропълзя към пътя и проследи с поглед ездача, докато изчезна в далечината. Не бе съвсем сигурен, но му се стори, че преди да се изгуби от поглед, конят внезапно зави надясно и потъна сред дърветата.

— Е, това пък ако не е странно и тревожно… — мърмореше си Фродо, докато крачеше към своите спътници.

Залегнали в тревата, Пипин и Сам не бяха видели нищо, затова той им описа ездача и чудатото му поведение.

— Не знам защо, но бях уверен, че се мъчи да ме види или да ме подуши, а още по-уверен бях, че не искам да ме открие. Никога до днес не съм виждал или усещал подобно нещо.

— Но какво общо има с нас някакъв си Голям човек? — възкликна Пипин. — И що ще по нашите краища?

— Из тия краища се срещат хора — каза Фродо. — Мисля, че в Южната околия са имали неприятности с Големите. Но никога не съм чувал за нещо подобно на този конник. Питам се откъде ли идва.

— Да прощавате — намеси се неочаквано Сам, — ама аз знам откъде идва. Тоя ми ти черен конник иде от Хобитово, освен ако има и друг като него. И знам накъде отива.

— Какво искаш да кажеш? — рязко запита Фродо, като го гледаше смаяно. — Защо мълча досега?

— Едва сега си спомних, сър. Ето как беше: снощи, като се върнах с ключовете до нашата дупка, тате взе, че ми рече: „Здрасти, Сам! Точно тъй рече. — Мислех, че си заминал тая сутрин с господин Фродо. Един чешит питаше тука за господин Торбинс от Торбодън и ей сегичка си замина. Отпратих го във Фукови оврази. Хич не ми беше сладко да го слушам. Май доста се ядоса, като му рекох, че господин Торбинс завинаги е напуснал стария си дом. Взе да съска насреща ми, да-да Направо изтръпнах.“ — „Какъв беше тоя тип?“ — питам аз Старика. „Не го знам — вика, — ама не беше хобит. Висок, черен един такъв и все се надвесваше отгоре ми. Мене ако питаш, трябва да е някой от чуждоземските Големи хора. Чудновато приказваше!“ Аз не можех да го слушам повече, сър, защото ме чакахте, пък и не му обърнах внимание. На Старика годинките му натежават, едва вижда, а трябва да е било съвсем тъмно, когато оня тип се изкачил по Хълма и го заварил да се разхожда на чист въздух в края на улицата. Дано не е сторил някоя беля с приказките си, сър.

— Както и да е, не можем да виним Старика — рече Фродо. — Всъщност аз го чух да разговаря с някакъв чужденец, който явно разпитваше за мен. Без малко щях да отида да питам кой е бил. Сега съжалявам, че не го направих, и че не си се сетил да ми кажеш по-рано. Може би щях да съм по-предпазлив из пътя.

— Тоя конник може да няма нищо общо с онзи при Старика — намеси се Пипин. — Съвсем тайно се измъкнахме от Хобитово и не виждам как би могъл да ни проследи.

— Ами ако ни е подушил, сър? — възрази Сам. — А и Старика каза, че бил черен тип.

— Ех, защо ли не изчаках Гандалф — промърмори Фродо. — Но може би щеше да стане по-зле.

— Значи знаеш или предполагаш нещо за този ездач? — рече Пипин, който бе дочул думите му.

— Не знам и не искам да предполагам — отвърна Фродо.