Властелинът на пръстените

— Трябва да достигнем вратите преди залез слънце — каза Гандалф, — иначе, боя се, изобщо няма да се доберем до тях. Не са далече, но пътят ни може да лъкатуши, защото тук Арагорн не може да ни води; той рядко е бродил из този край, а аз само веднъж съм бил под западните стени на Мория, и то много отдавна. Ето, там е. — И той посочи на югоизток, където планинските склонове се спускаха отвесно към сенките в подножията им. В далечината смътно се виждаше верига от голи зъбери и сред тях се извисяваше огромна сива стена. — Някои от вас може да са забелязали, че когато напуснахме прохода, аз ви поведох на юг, а не натам, откъдето тръгнахме. Добре, че го сторих, защото сега ни остава да пресечем само няколко мили, а се нуждаем от бързина. Да вървим!

— Не знам на какво да се надявам — мрачно каза Боромир, — дали Гандалф да намери каквото търси, или като стигнем до канарите, да открием, че вратите са изчезнали завинаги. И двата избора изглеждат неблагоприятни, а най-вероятно е да попаднем в капан между вълците и скалната стена. Водете ни!

Сега Гимли крачеше начело заедно с вълшебника, изгаряйки от нетърпение да стигне до Мория. Двамата поведоха Отряда обратно към планините. Единственият западен път към древната Мория бе прокаран някога покрай потока Сиранон, извиращ от подножието на скалите, недалеч от портата. Но или Гандалф се бе заблудил, или пък местността се бе изменила през последните години; той не откри потока там, където го търсеше — само на няколко мили южно от мястото на нощувката.

Утрото отминаваше, наближаваше пладне, а Отрядът все още бродеше и се катереше из голите червеникави чукари. Никъде не забелязваха да проблясва вода, нито чуваха бълбукане. Всичко бе пусто и пресъхнало. Сърцата им се свиваха. Не видяха нито едно живо създание, нито една птица не се мярна в небето, ала никой не смееше да помисли какво ги чака, ако нощта ги застигне из този затънтен край.

Внезапно Гимли, който бе избързал напред, се обърна и ги повика. Изправен на една могилка, той сочеше надясно, изтичаха нагоре и видяха под себе си дълбоко и тясно речно корито. То бе празно и безмълвно, само тънка струйка вода се процеждаше сред зацапаните с червено кафяви камъни, но по отсамния бряг минаваше и неравна изоставена пътека, лъкатушеща сред разрушените стени и плочи на древно шосе.

— А! Ето го най-сетне! — каза Гандалф. — Тук течеше потокът — наричаха го Сиранон, Поток на Вратата. Но не мога да разбера какво се е случило с водата; навремето се лееше бързоструйно. Хайде! Трябва да побързаме. Закъсняваме.

Всички в Отряда бяха уморени и с подбити крака, но още много мили упорито се влачиха по неравната криволичеща пътека. Слънцето превали пладне и взе да се спуска на запад. След кратка почивка и забързан обяд продължиха пътя си. Планините се въсеха пред тях, но пътеката лежеше в дълбока падина, от която се виждаха само най-високите склонове и далечните източни върхове.

Най-после стигнаха остър завой. Дотук пътят се движеше на юг между коритото на потока и висока стръмнина, но сега отново се насочи право на изток. Зад завоя видяха пред себе си неголяма отвесна стена, висока няколко фатома, с назъбен пречупен връх. От ръба се процеждаше струйка вода през широк процеп, навярно издълбан някога от могъщ пълноводен водопад.

— Нещата наистина са се променили! — каза Гандалф. — Но грешка не може да има. Това е всичко, което остава от Стълбищния водопад. Ако си спомням добре, край него имаше издълбана в скалата стълба, но главният път се отклоняваше наляво и с няколко завоя достигаше платото горе. Между водопада и Стените на Мория имаше плитка долина и Сиранон я пресичаше, а пътят минаваше край него. Да идем да видим как е сега!

Без затруднения откриха каменните стъпала и Гимли се втурна нагоре, последван от Гандалф и Фродо. Когато достигнаха върха, те видяха, че не могат да продължат по пътя, и разбраха причината за пресъхването на Потока на Вратата. Зад тях залязващото слънце изпълваше хладното западно небе със златни отблясъци. Пред тях се разстилаше безмълвно мрачно езеро. Нито небето, нито залезът се отразяваше в невъсената му повърхност. Заприщеният Сиранон бе изпълнил долината. Оттатък злокобната вода огромни скални стени издигаха под чезнещите лъчи суровите си бледи лица — последна и непреодолима преграда. Фродо не можа да различи никаква следа от порта или вход, нито пукнатина или пролука в начумерения камък.

— Ето Стените на Мория — посочи Гандалф отвъд водата. — И там бе едно време Портата, Елфическата врата в края на пътя от Зелеников край, по който дойдохме. Но този път е затворен. Предполагам, никой от Отряда не би желал да плува привечер през тази мрачна вода. Не ми изглежда здравословна.

— Трябва да намерим обиколен път по северния бряг — каза Гимли. — Най-напред Отрядът трябва да се изкачи по главното шосе и да видим къде ще ни изведе. Дори да нямаше езеро, не бихме могли да преведем товарното пони по тази стълба.