Властелинът на пръстените

— При всяко положение не можем да вземем горкото животно в Мините — каза Гандалф. — Мрачен е пътят под планините и има тесни и стръмни места, които ние можем да преодолеем, но не и то.

— Бедният стар Бил! — каза Фродо. — Не бях помислил за това. И бедният Сам! Питам се какво ли ще каже?

— Съжалявам — отвърна Гандалф. — Горкият Бил беше полезен спътник и сърцето ми се къса, че трябва да го оставим на произвола на съдбата. Ако ме бяха послушали, щях да пътувам с малко багаж и без пони, особено пък това, към което се привърза Сам. През цялото време се боях, че ще бъдем принудени да поемем този път.

Наближаваше краят на деня и студените звезди примигваха в небето високо над залеза, когато Отрядът бързо се спусна по надолнището и достигна брега на езерото. То не изглеждаше по-широко от два-три фурлонга. В падащия здрач не можеха да видят докъде се простира на юг, но северният му край бе на не повече от половин миля и между каменните откоси, затварящи долината и ръба на езерото, имаше ивица равна земя. Забързаха напред, защото им оставаха още миля-две, докато стигнат мястото на отсрещния бряг, към което се бе насочил Гандалф, а подир това трябваше да дирят вратата.

Когато стигнаха до най-северния край на езерото, откриха, че тесен ручей пресича пътя им. Зелен и застоял, той се протягаше като слизеста ръка към околните хълмове. Преди някой да го спре, Гимли закрачи напред и откри, че водата е плитка и покрай брега не залива дори глезена. Останалите минаха в колона след него, опипвайки предпазливо с крака, защото из обраслите с водни плевели вирчета се криеха мазни хлъзгави камъни и всяка стъпка бе опасна. Фродо потръпна от отвращение, докосвайки с нозе тъмната, нечиста вода.

Докато Сам, последен от Отряда, извеждаше Бил на сухо от другата страна, отнякъде се раздаде приглушен звук — свистене, последвано от цамбуркане, сякаш някоя риба бе смутила спокойната водна повърхност. Бързо се завъртяха и зърнаха вълнички, поръбени с черни сенки в здрача; от една точка далече в езерото бавно се разбягваха широки кръгове. Нещо избълбука и настъпи тишина. Мракът се сгъсти и сетните отблясъци на залеза потънаха в облаците.

Сега Гандалф бързаше с широка крачка и останалите го догонваха както можеха. Стигнаха до ивицата суха земя между езерото и откосите — тя бе тясна, често се свиваше до десетина ярда и я отрупваха съборени скали и камъни; все пак намериха път под самата скала, като се държаха колкото може по-далече от мрачната вода. Една миля по-южно по брега се натъкнаха на зеленикови дървета. В плитчините гниеха дънери и клони, изглежда, останки от древни горички или от жив плет, ограждал някога пътя през заляната долина. Но в подножието на скалната стена все още се възправяха, живи и могъщи, две високи дървета, по-огромни от която и да било зеленика, виждана от Фродо насън или наяве. Грамадните им корени се простираха от стената до езерото. Гледани от далечния край на Стълбата, те изглеждаха като обикновени храсти под надвисналите канари, ала сега се издигаха нагоре непреклонни, тъмни и безмълвни, хвърляйки дълбоки нощни сенки в подножието си, застанали като стражеви кули в края на пътя.

— Ето че стигнахме най-после! — каза Гандалф. — Тук свършва елфическият път от Зелеников край. Зелениката бе знак на хората от тая област и те са я засадили тук, за да отбележат края на владенията си, защото Западната порта е била изградена главно за търговските им отношения с Владетелите на Мория. Щастливи бяха ония дни, когато все още се срещаше братска дружба между различните народи, дори между джуджета и елфи.

— Не по вина на джуджетата е изчезнала тая дружба — каза Гимли.

— Не съм чувал да е било по вина на елфите — възрази Леголас.

— А аз съм чувал и едното, и другото — каза Гандалф, — и не ще обсъждам въпроса сега. Но моля поне вас двамата, Леголас и Гимли, бъдете приятели и ми помагайте. Нужни сте ми. Вратата е затворена и скрита. Колкото по-рано я намерим, толкова по добре. Нощта наближава!

Като се обърна към останалите, той добави:

— Докато търся, вие се подгответе за влизане в Мините. Защото се боя, че тук ще трябва да се сбогуваме с нашия добър четириног носач. Трябва да отделите повечето от дрехите, които взехме за защита от студовете — те няма да ви трябват вътре, нито, надявам се, когато излезем и продължим пътешествието на юг. Вместо това всеки от нас трябва да поеме част от товара на понито, особено храната и меховете с вода.

— Но вие не можете да изоставите горкия стар Бил в това запуснато място, господин Гандалф! — гневно и отчаяно извика Сам. — Няма да позволя, и толкоз. След като ни придружи толкова далече и прочие!

— Съжалявам, Сам — каза вълшебникът. — Но когато вратата се отвори, не вярвам да успееш да примамиш своя Бил навътре, в безкрайния мрак на Мория. Ще трябва да избираш между Бил и господаря си.

— Ако аз го водя, той ще последва господин Фродо дори и в драконова бърлога — възрази Сам. — Ами че то си е направо убийство да го прокудим при тия вълци, дето бродят наоколо.