Властелинът на пръстените

— Тогава не ще ти помогна много, дори и със съвет — каза Елронд. — Твърде малко мога да предвидя от пътя ви, а как ще завърши задачата ви — не знам. Сянката вече е пропълзяла до подножието на Планините и наближава дори покрайнините на Сивталаз, а всичко под завесата на Сянката е непроницаемо за мен. Много врагове ще срещнете, някои открити, други предрешени, а може и да откриете по пътя си приятели, когато най-малко очаквате. Навсякъде, където смогна, ще разпратя посланици до познатите си по широкия свят; но тъй опасни са станали днес далечните области, че някои вести могат да се залутат, други да стигнат по-бавно от вас. Ще избера и спътници, които да тръгнат с теб — докъдето желаят или докъдето съдбата им позволи. Надеждата ти е в бързината и тайната, затова те трябва да бъдат малцина. Дори да имах войнство от елфи в брони от Старите времена, не би имало полза от него, освен да надигне мощта на Мордор. Задругата на Пръстена ще бъде от Девет Спътници; и те ще се изправят срещу злото на Деветте Конници. Заедно с теб и верния ти слуга ще тръгне Гандалф; това ще е неговата велика задача и може би венец на делата му. Останалите ще представят другите Свободни народи на Света — елфи, джуджета и хора. От елфите ще тръгне Леголас; от джуджетата — Гимли, син на Глоин. Те са съгласни да дойдат поне до планинските проходи, а може би и отвъд тях. От хората с теб ще бъде Арагорон, син на Араторн, защото Пръстенът на Исилдур го засяга непосредствено.

— Бързоход! — възкликна Фродо.

— Да — каза Арагорн с усмивка. — Отново моля за разрешение да бъда твой спътник, Фродо.

— Аз сам бих помолил да дойдеш — каза Фродо, — ако не мислех, че отиваш в Минас Тирит с Боромир.

— Там отивам — каза Арагорн. — И Мечът, що бе счупен, ще бъде изкован наново, преди да потегля на бой. Но нашите пътища съвпадат в продължение на стотици мили. Следователно и Боромир ще бъде в Отряда. Той е храбър мъж.

— Остава да намерим още двама — каза Елронд. — За тях ще помисля. Може би ще намеря в дома си някои, които да ми се сторят подходящи.

— Но така няма да остане място за нас! — викна поразеният Пипин. — Не искаме да ни изоставят. Искаме да тръгнем с Фродо.

— Това е, защото не разбирате и не можете да си представите какво ви чака — каза Елронд.

— Фродо също — обади се Гандалф, подкрепяйки ненадейно Пипин. — Пък и никой от нас не е съвсем наясно. Вярно, ако тия хобити разбираха опасността, нямаше да посмеят да тръгнат. Но дори и тогава биха желали да заминат, или поне да посмеят, и биха били засрамени и нещастни. Мисля, Елронд, че по този въпрос ще е добре да вярваме по-скоро на дружбата им, отколкото на великата им мъдрост. Дори да ни избереш някой елфически владетел като Глорфиндел, той не би могъл нито да атакува Черната кула, нито да разчисти пътя към Огъня със своята сила.

— Говориш сериозно — каза Елронд, — но ме обхваща съмнение. Предчувствам, че сега Графството не е извън заплаха и мислех да изпратя тия двама, за да сторят каквото могат в зависимост от обичаите на страната си и да предупредят своя народ за опасността. Във всеки случай смятам, че по-младият от двамата, Перегрин Тук, трябва да остане. Сърцето ми е против заминаването му.

— Тогава, Владетелю Елронд, ще трябва да ме хвърлиш в затвора или да ме изпратиш у дома в здраво вързан чувал — каза Пипин. — Защото иначе ще последвам Отряда.

— Тъй да бъде. Ще заминеш — каза Елронд и въздъхна. — Сега разказът за Деветте е запълнен. След седем дни Отрядът трябва да потегли.

Елфическите ковачи изковаха наново Меча на Елендил и го украсиха с емблема — полумесец и лъчисто слънце със седем звезди между тях, а наоколо изписаха множество руни; Арагорн, син на Аратрон, тръгваше на бой срещу Мордор. Удивително бляскав бе този меч, когато отново стана цял; слънчевата светлина сияеше по него с червеникави отблясъци, лунните лъчи искряха хладно и острието бе фино и твърдо. Арагорн му даде ново име — Андурил, Пламък на Запада.

Арагорн и Гандалф често се разхождаха заедно или седяха, разговаряйки за пътя и опасностите, които ще срещнат; разсъждаваха над географските описания и карти в мъдрите книги, които можеха да се намерят в дома на Елронд. Понякога Фродо се присъединяваше към тях, ала най-често охотно се осланяше на водачеството им и прекарваше колкото може повече време с Билбо.

През вечерите на тези последни дни хобитите седяха заедно в Залата на Огъня и сред много други приказки чуха и цялата балада за Берен, Лутиен и извоюването на Великия Скъпоценен Камък; ала денем, докато Мери и Пипин търчаха насам-натам, Фродо и Сам можеха да бъдат открити в стаичката на Билбо. Той им четеше откъси от книгата си (която, изглежда, нямаше да бъде завършена скоро), рецитираше куплети от стиховете си или нахвърляше бележки за приключенията на Фродо.

Сутринта на последния ден Фродо седеше сам с Билбо и старият хобит издърпа изпод леглото си дървено сандъче. Вдигна капака и затършува вътре.