Властелинът на пръстените

Известно време хобитите продължиха да говорят и да мислят за отминалото пътешествие и за предстоящите опасности; ала такива бяха достойнствата на Ломидол, че скоро страх и тревога отлетяха от душите им. Добро или зло, бъдещето не бе забравено, но губеше всякаква власт над настоящето. Здравето и надеждите им укрепваха, те се радваха на всеки идващ хубав ден и откриваха удоволствие във всяка трапеза, дума и песен.

Тъй отлитаха дните, всяко утро изгряваше светло и прекрасно, всяка вечер се спускаше прохладна и чиста. Но есента бързо чезнеше; малко по малко златистата светлина избледняваше и се превръщаше в бледо сребро, а от голите дървета падаха сетните упорити листа. Хладен вятър повя на изток откъм Мъгливите планини. Кръглата Луна на Ловеца растеше в нощното небе, прогонвайки по-дребните звезди. Но ниско на юг сияеше една червена звезда. Всяка нощ, когато Луната отново изчезнеше, тя блестеше все по-ярко и по-ярко. Фродо можеше да я види през прозореца си — дълбоко в небесата, пламнала като зорко око, надзъртаща свирепо над дърветата по ръба на долината.

Хобитите бяха прекарали почти два месеца в Дома на Елронд, ноември бе отминал с последните късчета от есента, привършваше и декември, когато разузнавачите взеха да се завръщат. Някои бяха отишли на север, оттатък изворите на Скрежноблик, чак до Голо бърдо; други бяха заминали на запад и с помощта на Арагорн и Скиталците бяха претърсили областите далече надолу по Сивталаз, чак до Тарбад, където старият Северен Път пресичаше реката край руините на древния град. Мнозина бяха тръгнали на изток и юг; някои от тях бяха пресекли планините и навлезли в Мраколес, докато други бяха се изкачили по прохода при изворите на Перуникова река, бяха се спуснали в Дивите земи, бяха пресекли Перуникови поля и накрая бяха стигнали до древния дом на Радагаст в Росгобел. Не бяха открили Радагаст и се бяха завърнали през високия проход, наречен Смутнолейски стъпала. Последни си дойдоха синовете на Елронд — Еладан и Елрохир; подир дълги странствания те бяха се спуснали покрай Сребропът до една удивителна страна, ала не разказаха за задачата си никому освен на Елронд.

В нито една от областите пратениците не бяха открили следи и вести за Конниците или други слуги на Врага. Дори от Орлите на Мъгливите планини не бяха узнали свежи новини. Ам-гъл нито се виждаше, нито се чуваше, но дивите вълци продължаваха да се сбират на глутници и отново ловуваха далече нагоре по Великата река. Три от черните коне бяха намерени удавени на самия Брод. Надолу, по скалите на праговете, съгледвачите бяха открили труповете на още пет, заедно с нацепен и изподран дълъг черен плащ. Нямаше никаква друга следа от Черните конници и никъде не се усещаше присъствието им. Изглеждаше, че са изчезнали от Севера.

— Поне за осем от Деветте нещата са ясни — каза Гандалф. — Трудно е да бъдем сигурни, ала мисля, сега можем да се надяваме, че Духовете на Пръстена са били разпръснати и принудени да се добират до Господаря си в Мордор както могат, празни и безформени. Ако е тъй, ще мине още време, докато отново могат да започнат преследването. Разбира се, Врагът има и други слуги, но преди да открият дирите ни, те ще трябва да изминат целия път до границите на Ломидол. А ако сме предпазливи, следата ни няма да е лесна за намиране. Но не бива повече да отлагаме.

Елронд покани хобитите в покоите си.

— Времето настъпи — каза той, гледайки замислено Фродо. — Ако ще изпращаме Пръстена на път, то трябва да стане скоро. Но тия, които тръгнат с него, не бива да се надяват задачата им да бъде подкрепена с военна сила. Те трябва да проникнат във владенията на Врага, далеч от всяка помощ. Фродо, още ли държиш на думата си, че ще бъдеш Носител на Пръстена?

— Да, държа — каза Фродо. — Ще тръгна със Сам.