Властелинът на пръстените

— Не. Когато тръгнах, още го нямаше, ала това бе преди девет дни — отвърна Глорфиндел. — До Елронд достигнаха тревожни новини. Мои сродници, пътуващи из вашия край отвъд Барандуин, узнали, че нещата са тръгнали зле, и тутакси изпратили вест. Съобщаваха, че Деветте са напуснали свърталището си и че ти се луташ с важен товар, а няма кой да те води, защото Гандалф не се е завърнал. Дори в Ломидол малцина могат открито да тръгнат срещу Деветте, но колкото имаше, Елронд ги изпрати на север, запад и юг. Мислехме, че може да се отклониш далеч настрани, за да избегнеш потерята и да се изгубиш из Пущинака. На мене отредиха да поема Пътя и преди седем дни аз стигнах до Моста на Митейтел и оставих там знак. Трима от слугите на Саурон бяха на Моста, но те отстъпиха и аз ги подгоних на запад. Натъкнах се и на още двама, ала те побягнаха на юг. Оттогава търся следите ви. Преди два дни ги открих и ви последвах по Моста, а днес забелязах къде сте слезли от хълмовете. Но да вървим! Няма време за повече новини. Щом сте тук, трябва да поемем рисковете на Пътя и да продължим. Зад нас са петима и когато открият следите ви по Пътя, ще препуснат подире ни като вихър. А това не са всички. Не знам къде могат да бъдат останалите четирима. Боя се, че на Брода може да ни чака засада.

Докато Глорфиндел говореше, вечерните сенки се сгъстиха. Фродо усети как умората го завладява. Откакто слънцето бе взело да залязва, мъглата пред очите му ставаше все по-черна и му се струваше, че сянка се спуска между него и лицата на другарите му. Болката пак го връхлетя, стана му студено. Той се олюля и се вкопчи в ръката на Сам.

— Моят господар е болен и ранен — гневно каза Сам. — Не може да продължи през нощта. Трябва му почивка.

Глорфиндел подхвана падащия Фродо, нежно го вдигна на ръце и огледа лицето му с дълбока тревога.

Бързоход разказа накратко за нападението под Бурния връх и за смъртоносния кинжал. Той извади дръжката, която бе запазил, и я подаде на елфа. Поемайки я, Глорфиндел потръпна, но въпреки това съсредоточено я огледа.

— Зли неща са изписани по тази дръжка, макар че вашите очи навярно не могат да ги видят — каза той. — Запази я, Арагорн, докато стигнем до дома на Елронд! Но внимавай и я докосвай колкото можеш по-рядко! Уви! Не е по силите ми да излекувам раните от това оръжие. Ще сторя каквото мога… но сега още повече настоявам да бързаме без почивка.

Той внимателно опипа раната на Фродо и лицето му стана още по-сериозно, сякаш го тревожеше онова, което бе узнал. Но Фродо усети, че студът в ребрата и ръката му отслабва; малко топлинка пропълзя по рамото към китката му и болката стана по-поносима. Вечерният полумрак наоколо сякаш просветля, като че се бе оттеглил облак. Отново виждаше ясно лицата на приятелите си и в душата му се завърна мъничко надежда и сила.

— Ще яздиш моя кон — каза Глорфиндел. — Ще скъся стремената до ръба на седлото и ще трябва да седиш колкото се може по-стегнато. Но не се бой — моят кон не ще изтърве ездача, който съм му наредил да носи. Стъпката му е лека и плавна, а ако наближи опасност, той ще те отнесе с такава скорост, че дори и черните вихрогони на Врага не ще могат да се мерят с него.

— Не, няма да ме отнесе! — каза Фродо. — Няма да го яздя, ако това означава да избягам в Ломидол или нейде другаде, изоставяйки другарите си в беда.

Глорфиндел се усмихна.

— Много се съмнявам дали твоите приятели щяха да изпаднат в беда, ако ти не беше с тях! Мисля, че потерята ще се спусне подир теб и ще ни остави на мира. Именно ти, Фродо, със своя товар ни подлагаш на заплаха.

Фродо нямаше какво да отговори на това и склони да язди белия кон на Глорфиндел. Останалите прехвърлиха голяма част от товара си върху понито, тъй че сега крачеха по-леко и известно време напредваха добре, ала за хобитите бе трудно да се мерят с бързата, неуморна стъпка на елфа. Той ги водеше все напред и напред сред мрака на тежката облачна нощ. Нямаше нито звезди, нито луна. Едва призори Глорфиндел им разреши да спрат. По това време Пипин, Мери и Сам вече се препъваха, заспивайки на крак; прегърбените рамене на Бързоход издаваха, че дори и той е изтощен. Фродо се крепеше на коня като в кошмарен сън.

Проснаха се сред пирена на няколко ярда встрани от Пътя и тутакси заспаха. Като че едва бяха затворили очи, когато Глорфиндел, който бе останал на стража, докато спят, ги събуди отново. Слънцето вече се бе издигнадо високо и нощните облаци и мъгли бяха изчезнали.

— Изпийте това! — каза Глорфиндел и сипа на всекиго по малко течност от инкрустирана със сребро кожена манерка.

Питието беше бистро като изворна вода, нямаше вкус и нито хладнееше, нито затопляше устата, ала щом го изпиха, усетиха в крайниците си прилив на сила и пъргавина. След тази влага коравият хляб и сушените плодове (само това им оставаше) сякаш ги заситиха повече от най-хубавите закуски на Графството.