Властелинът на пръстените

Нощта на високия хребет бе студена. Накладоха малък огън под чепатите корени на един стар бор, надвиснал над плитка яма — изглежда, в стари времена тук бяха вадили камъни. Седяха сгушени един до друг. Леден вятър вееше през прохода и те чуваха как далече долу върхарите на дърветата стенат и въздишат. Фродо лежеше в полудрямка и му се привиждаше, че над него се носят безбройни черни криле, а на тях яздят преследвачи, които го дирят из всички пещери и хралупи на хълмовете.

Утрото изгря красиво и светло, въздухът бе чист, бледа и ясна зора осияваше измитото от дъжда небе. Сърцата им се ободриха, ала пътниците копнееха слънцето да стопли вкочанените им крайници. Щом се разсъмна, Бързоход поведе Мери към възвишението на изток от прохода, за да огледат околностите. Слънцето вече бе изгряло и сияеше ярко когато те се завърнаха с по-утешителни новини. Сега се движеха приблизително в нужната посока. Ако се спуснеха оттатък хребета, планините щяха да останат отляво. Някъде напред Бързоход отново бе зърнал Шумноструйка и знаеше, че макар и скрит, Пътят към Брода не е далеч от реката.

— Ще трябва отново да излезем на Пътя — каза той. — Няма надежда да открием пътека през тия хълмове. Каквато и опасност да ни дебне, само по Пътя можем да стигнем до Брода.

Веднага след закуска те отново потеглиха. Бавно се спуснаха по южния склон, пътят се оказа много по-лек, отколкото очакваха — от тази страна нанадолнището не бе толкова стръмно и скоро Фродо можеше отново да язди. Бедното старо пони на Бил Папратак проявяваше неподозиран талант да подбира пътя и да спестява на ездача си излишни тръскания. Компанията отново се ободри. Дори Фродо се чувстваше по-добре в утринната светлина, но от време на време като че мъгла засенчваше погледа му и той прокарваше длан по очите си.

Пипин вървеше малко по-напред. Внезапно той се обърна и извика: — Тук има пътека!

Когато го настигнаха, видяха, че не е сбъркал: там явно личеше пътека, която с криволици се издигаше от гората под тях и се губеше към върха на хълма. На много места бе обрасла с трева или затрупана от паднали камъни и дънери, ала си личеше, че някога е била доста оживена. Силни ръце я бяха разчистили в стари времена, тежки крака я бяха утъпкали. Тук-там вековни дървета бяха отсечени или изкъртени, а големи скали — разбити или избутани настрани от пътя.

Продължиха по пътеката, защото по нея бе най-лесно да се спуснат надолу, но вървяха предпазливо. Тревогата им нарасна още повече, когато навлязоха в мрачната гора и пътеката стана по-равна и по-широка. Внезапно тя излезе от еловата горичка, спусна се стръмно по склона и рязко зави наляво край един скален ръб. Когато стигнаха завоя, хобитите надникнаха зад него и видяха, че пътеката продължава по равна площадка под невисока скална стена, обрасла отгоре с дървета. В камъка зееше врата, увиснала накриво на една от огромните си панти.

Всички спряха пред вратата. Зад нея имаше пещера или каменна зала, но в мрака не можеха да видят нищо. Напъвайки с всички сили, Бързоход, Сам и Мери успяха да я открехнат още малко, после Бързоход и Мери влязоха. Не отидоха много навътре, защото подът бе осеян с кокали и около входа не се виждаше нищо друго освен няколко огромни празни делви и парчета от грънци.

— Да не ми е името Перегрин, ако това не е тролова пещера — заяви Пипин. — Излизайте и да се махаме оттук. Сега знаем кой е утъпкал пътеката и колкото по-бързо избягаме от нея, толкова по-добре.

— Мисля, че няма нужда — каза Бързоход, излизайки навън. — Дупката несъмнено е на тролове, но изглежда отдавна изоставена. Няма от какво да се боим. Да слезем внимателно надолу и ще видим.

Пътеката заобикаляше вратата и завивайки надясно по площадката, отново се спускаше през гъстите гори. Понеже не искаше Бързоход да го смята за страхливец, Пипин избърза напред заедно с Мери. След тях Сам и Бързоход вървяха от двете страни на Фродовото пони, защото сега пътеката бе достатъчно широка за петима хобити, крачещи в редица. Но преди да стигнат далече, Пипин дотърча назад, следван от Мери. Двамата изглеждаха ужасени.

— Там наистпина има тролове — задавено изпъшка Пипин. — Долу, на една полянка сред гората. Зърнахме ги през дърветата. Огромни са!

— Ще идем да ги видим — рече Бързоход и вдигна един здрав клон. Фродо не каза нищо, но Сам изглеждаше изплашен.

Слънцето вече се бе издигнало високо и лъчите му хвърляха през пооголелите клони широки светли петна по поляната. Пътниците спряха наблизо и затаили дъх, надникнаха през дърветата. Троловете бяха там — трима огромни тролове. Единият се бе навел, а другите двама го гледаха.

Бързоход безгрижно тръгна напред.

— Изправи се, стар камънак! — рече той и строши тоягата си в гърба на наведения трол.

Нищо не се случи. Хобитите смаяно изохкаха, после даже Фродо се разсмя.

— Хубава работа! — каза той. — Забравяме семейната си история. Това трябва да са ония тримата, изненадани от Гандалф, докато се карали как е най-правилно да се сготвят тринадесет джуджета и един хобит.