Властелинът на пръстените

Фродо чу плясък на вода. Тя се пенеше около краката му. Усети как с бърз, мощен напън конят се измъкна от реката и се изкатери по каменистата пътека. Изкачваше се по стръмния бряг. Беше отвъд Брода.

Но преследвачите бяха по петите му. На върха на склона конят спря и се обърна с яростно цвилене. Долу, край водата, стояха Деветимата Конници и Фродо изтръпна пред заплахата на вдигнатите им лица. Не знаеше какво би им попречило да пресекат също тъй лесно, както бе пресякъл той, а чувстваше, че минат ли Конниците реката, би било безсмислено да опитва да бяга по дългата, несигурна пътека от Брода до границите на Ломидол. Във всеки случай усещаше, че властно му повеляват да спре. Омразата отново се надигна в него, но той вече нямаше сили да се бори.

Внезапно най-предният Конник пришпори коня си. Животното докосна водата с копито и се отдръпна. С огромно усилие Фродо се изправи в седлото и размаха меча си.

— Вървете си! — извика той. — Вървете си в страната Мордор и не ме преследвайте повече!

Дори в собствените му уши викът прозвуча слаб и писклив. Конниците спряха, ала Фродо нямаше могъществото на Бомбадил. Враговете му се разсмяха с дрезгав, вледеняващ кикот.

— Върни се! Върни се! — зовяха те. — В Мордор ще те отведем!

— Вървете си! — прошепна той.

— Пръстенът! Пръстенът! — закрещяха те с мъртвешки гласове и водачът им незабавно пришпори коня си през водата, следван плътно от двамина други.

— Кълна се в Елберет и Прекрасната Лутиен — изрече Фродо със сетно усилие и вдигна меча си, — не ще получите нито Пръстена, нито мене!

Тогава водачът, който вече бе насред Брода, заплашително се изправи на стремената и вдигна ръка. Фродо онемя. Усети как езикът му залепва за устата и сърцето му бясно удря в гърдите. Мечът се строши и падна от треперещата му ръка. Елфическият жребец се дърпаше и пръхтеше. Още миг, и първият черен кон щеше да стъпи на брега.

В този момент се раздаде рев и тътен на бурни талази, търкалящи безброй скали. Фродо смътно видя как долу реката се надигна и по течението се спусна конница от пенести вълни. Стори му се, че бели пламъци трептят по гребените им и още му се привидя, че сред водата се носят бели ездачи на бели коне с развени гриви. Тримата Конници, които все още стояха сред Брода, бяха смазани — изчезнаха. Погребани мигом под гневната пяна. Задните отстъпиха с ужас.

С последните си искрици съзнание Фродо дочу викове и отвъд Конниците, които се колебаеха на брега, сякаш зърна сияйна фигура от бяла светлина; подир нея тичаха дребни сенчести фигурки, размахали пламъци, които грееха с червено зарево сред сивата мъгла, падаща над света.

Обезумели от ужас, черните коне се хвърлиха с ездачите си в разбунените талази. Пронизителните им крясъци потънаха сред грохота на реката, която ги понесе надолу. После Фродо усети, че пада, грохотът и хаосът сякаш се надигнаха и го погълнаха заедно с враговете. Не видя и не чу нищо повече.

КНИГА ВТОРА

ГЛАВА 1 МНОГОБРОЙНИ СРЕЩИ

Фродо се събуди и откри, че лежи в постеля. Отначало помисли, че се е успал след дълъг и неприятен сън, който още витаеше смътно в съзнанието му. Или бе прекарал болест? Не беше виждал таван като в тази стая — плосък, с тъмни греди, целите в изящна дърворезба. Фродо полежа още малко, загледан в слънчевите петна по стената. Отдалече долиташе шумът на водопад.

— Къде съм и колко ли е часът? — изрече той към тавана.

— В дома на Елронд и е точно десет сутринта — отвърна нечий глас. — Сутринта на двадесет и четвърти октомври, ако искаш да знаеш.

— Гандалф! — извика Фродо и се надигна на постелята. Старият вълшебник седеше на стол край отворения прозорец.

— Да — каза той, — тук съм. Имаш късмет, че и ти си тук след всички глупости, които извърши, откакто напусна дома си. Фродо отново си легна. Чувстваше се тъй блажен и спокоен, че не му се спореше, пък и не вярваше да надвие в спора. Сега бе съвсем буден и спомените за пътешествието се завръщаха: пагубният „пряк път“ през Старата гора, „случайността“ в „Скокливото пони“, безумието да надене Пръстена в долчинката под Бурния връх. Докато си мислеше за всичко това и напразно се мъчеше да измъкне от паметта си как е пристигнал в Ломидол, в стаята настана тишина, нарушавана само от тихото пухтене на лулата на Гандалф, който пускаше през прозореца бели колелца дим.

— Къде е Сам? — запита най-сетне Фродо. — И добре ли са другите?

— Да, всички са живи и здрави — отговори Гандалф. — Сам стоя тук допреди половин час, но го пратих да си почине малко.

— Какво стана на Брода? Всичко ми изглеждаше толкова неясно. И досега едва-едва си го припомням.

— Да, така беше. Ти бе започнал да чезнеш. Раната най-после те надвиваше. Още няколко часа — и нищо не можеше да ти помогне. Но в тебе има силица, скъпи ми хобите! И в Могилата я показа. Тогава всичко висеше на косъм — навярно не е имало по-опасен миг. Жалко, че не успя да се удържиш на Бурния връх.