Властелинът на пръстените

— Измислил го е, разбира се — каза Фродо. — През това пътуване научавам доста неща за Сам Майтапер. Първо се оказа конспиратор, а сега и комендиант. Току-виж, накрая станал вълшебник… или пълководец!

— Дано да грешите — каза Сам. — Не искам да съм нито едното нито другото.

След обяда те продължиха надолу през гората. Навярно по същия път бяха минали преди много години Гандалф, Билбо и джуджетата Няколко мили по-нататък излязоха на висок насип над Пътя. Тук Пътят отдавна бе отминал тясната долина на Скрежноблик и сега лъкатушеше в подножието на хълмовете, устремен през гори и обрасли с пирен баири към Брода и планините. Малко по-надолу по насипа Бързоход им посочи един камък сред тревата. Макар и полуизтрити от времето, върху него все още личаха руните на джуджетата и някакви тайни знаци.

— Ето! — каза Мери. — Това трябва да е камъкът, който е показвал къде са скрили златото на троловете. Питам се колко ли е останало от Билбовия дял, а, Фродо?

Фродо погледна към камъка. Как би искал Билбо да бе донесъл от пътешествието си само това безобидно съкровище, с което човек лесно можеше да се раздели!

— Нищо — каза той. — Билбо го раздаде. Казваше ми, че не го смята за свое, щом идва от ръцете на разбойници.

Пътят лежеше спокойно под дългите сенки на ранната привечер. Не се виждаха никакви следи от пътници. След като нямаха възможност да изберат друг маршрут, те се спуснаха по насипа, завиха наляво и забързаха, доколкото им стигаха силите. Скоро един от хълмовете затули светлината на бързо залязващото слънце. Студен вятър повя насреща им откъм далечните планини.

Бяха започнали да се оглеждат за място встрани от Пътя, където да лагеруват през нощта, когато внезапен звук смрази сърцата им — някъде зад тях затропаха копита. Огледаха се, но завоите и възвишенията им пречеха да виждат надалече. С цялата сила на морните си крака те се закатериха по стръмния склон, обрасъл с пирен и боровинки, докато стигнаха до лешникова горичка. Надничайки между храстите, виждаха на трийсетина стъпки по-долу Пътя. сив и неясен в чезнещата светлина. Копитата наближаваха. Препускаха бързо и леко — троп-троп-тропа-троп. После им се стори, че чуват звън на камбанки — едва доловим, приглушен, сякаш вятърът го отвяваше. Фродо наостри уши.

— Като слушам, май не ще да са Черните конници — каза той. Хобитите с надежда се съгласиха, но все още ги изпълваха подозрения. Толкова дълго се бяха страхували от преследване, че всеки звук зад гърба им изглеждаше зловещ и враждебен. Но Бързоход се приведе към земята с ръка на ухото и на лицето му се изписа радост.

Наоколо притъмняваше и листата на храстите тихо шумоляха. Камбанките звънтяха все по-ясно и по-близо, копитата бързо препускаха — троп-тропа-троп. Изведнъж сред сенките се бялна кон, устремен напред. Юздите му искряха и бляскаха в мрака, сякаш бяха обсипани със звезди. Плащът на ездача се развяваше назад и качулката му бе отметната; сияйната му златиста коса се диплеше по вятъра. На Фродо му се стори, че през дрехите и тялото на конника като през тънък воал се лее бяла светлина.

Бързоход изскочи от укритието и се спусна към Пътя, подскачайки с викове през пирена, но още преди да помръдне и извика, конникът бе дръпнал юздите и бе спрял, загледан към гъсталака, в който стояха. Когато видя Бързоход, той скочи на земята и изтича насреща му с радостен зов:

— Ай на ведуи Дунадан! Мае гованен!

Звънливият ясен глас и езикът, на който говореше, прогониха всяко съмнение от сърцата им — ездачът бе от народа на елфите. Никои други на белия свят нямаха тъй прекрасни гласове. Но в зова му като че звучеше напрегната или тревожна нотка, а след това дочуха, че разговаря бързо и настоятелно с Бързоход.

Скоро Бързоход им махна с ръка и хобитите хукнаха към Пътя.

— Това е Глорфиндел, който живее в дома на Елронд — каза той.

— Привет и добра среща най-сетне! — каза елфическият брогородник на Фродо. — Бях изпратен от Ломидол да те търся. Бояхме се, че си изпаднал в беда нейде по пътя.

— Значи Гандалф е стигнал до Ломидол? — радостно извика Фродо.