Властелинът на пръстените

Още преди края на първия ден болката на Фродо отново взе да се засилва, но той се постара да скрие това. Изминаха четири дни без особена промяна наоколо, само Бурният връх зад тях постепенно се смаляваше, а напред далечните планини като че се мержелееха малко по-наблизо. Ала след онзи далечен крясък не бяха открили никакъв знак неприятелят да е забелязал бягството им и да ги преследва. Най-много се опасяваха от тъмнината и нощем стояха на стража по двойки, очаквайки всеки миг да зърнат дебнещи сенки в сивата нощ, мътно огряна от заоблачената луна, но не виждаха нищо и дочуваха само въздишките на съсухрени треви и листа. Нито веднъж не усетиха чувството за наближаващо зло, което ги бе обхванало преди нападението в долчинката. Не смееха да вярват, че Конниците вече са изгубили дирите им. Може би изчакваха, за да им устроят засада на по-удобно място?

В края на петия ден се спуснаха в една широка и плитка долина и местността отново започна да се възвишава. Сега Бързоход ги поведе на североизток и на шестия ден достигнаха края на дългото полегато нанагорнище. Далече под тях Пътят се виеше в подножието на хълмовете, а надясно под бледите слънчеви лъчи проблясваха водите на сива река. В далечината зърнаха още една река сред забулена от мъгли скалиста долина.

— Боя се, че тук ще трябва за малко да се върнем на Пътя — каза Бързоход. — Стигнахме до река Скрежноблик, наричана от елфите Митейтел. На север от Ломидол тя извира от Голо бърдо, където по безплодните канари живеят тролове, а южно оттук се влива в Шумноструйка. По-надолу някои я наричат Сивталаз и тя наистина става могъща река, преди да се влее в Морето. Чак до изворите й на Голо бърдо няма друг път през нея освен Последния мост, по който минава Пътят.

— Каква е оная друга река в далечината? — запита Мери.

— Това е реката Ломидол, Шумноструйка или Бруинен — отвърна Бързоход. — От Моста до Бруиненския брод Пътят дълго се движи в подножието на хълмовете. Но още не съм мислил как ще я прекосим. Всяка река по реда си! Истинско щастие ще е, ако на Последния мост не ни чака засада.

Рано на следващия ден те отново се спуснаха към Пътя. Сам и Бързоход минаха напред, но не откриха признаци някой да е бродил на кон или пеш. Тук, в сянката на хълмовете, бе превалял дъжд. Бързоход прецени, че това е било преди два дни и водата е изличила всички следи. Доколкото можеше да съди, оттогава не бяха минавали конници.

Забързаха напред с всички сили, които им оставаха, и след една-две мили, в подножието на кратък, стръмен склон, пред тях се появи Последният мост. С ужас очакваха да зърнат там дебнещи черни фигури, ала не видяха нищо. Бързоход ги накара да се прикрият в крайпътните шубраци и отиде напред да разузнае.

Не след дълго той дотича обратно и каза:

— Не виждам никакви следи от неприятеля и много се чудя какво означава това. Но открих нещо доста странно. — Той протегна ръка и им показа бледозелен скъпоценен камък. — Намерих го в калта насред Моста. Това е берил, елфически камък. Не мога да кажа дали нарочно е сложен там, или е изтърван случайно, ала ми вдъхва надежда. Ще го приема за знак, че можем да минем по Моста, но по-нататък не бих посмял да остана на Пътя, докато не открия по-ясен знак.

Незабавно потеглиха напред. Пресякоха Моста без премеждия и без да чуят нищо, освен тихия плясък на водовъртежите под трите широки арки. Една миля по-нататък стигнаха до тесен пролом, водещ на север през стръмните чукари вляво от Пътя. Бързоход зави натам и скоро пътниците потънаха сред мрачните дървета на тази усойна местност в подножието на навъсените хълмове.

Хобитите бяха доволни, че безплодните пущинаци и опасният Път остават зад тях, ала и тази област изглеждаше заплашителна и враждебна. Колкото по-напред отиваха, толкова по-високо се издигаха околните хълмове. Тук-там по възвишения и хребети зловещо се мяркаха древни каменни стени и разрушени кули. Яхнал понито, Фродо имаше време да гледа напред и да размишлява. Припомни си разказа на Билбо за неговото пътешествие и заплашителните кули по хълмовете северно от Пътя, недалеч от Тролови гори, където се случило първото му сериозно приключение. Досещаше се, че сега са из същата област, и се питаше дали случайно няма да минат по ония места.

— Кой живее из този край? — попита той. — И кой е изградил тия кули? Троловете ли?

— Не! — каза Бързоход. — Троловете не строят. Никой не живее из този край. В древни времена тук е имало хора, ала днес не е останал никой. Легендите разказват, че те попаднали под сянката на Ангмар и станали зли. Всички били унищожени във войната, която донесла гибелта на Северното кралство. Но това е било толкова отдавна, че дори и хълмовете са ги забравили, макар върху тия земи още да тегне сянка.

— Откъде си научил преданията, щом цялата област тъне в запустение и забрава? — попита Перегрин. — Зверовете и птиците не разказват такива легенди.

— Наследниците на Елендил не забравят миналото — отвърна Бързоход, — а в Ломидол помнят много повече от онова, което знам.

— Често ли посещаваш Ломидол? — запита Фродо.