Властелинът на пръстените

Фродо се унесе в дрямка, макар че болката от раната бавно се засилваше и мъртвешкият хлад се разнасяше от рамото към ръката и ребрата му. Приятелите му бдяха над него, сгряваха го и промиваха раната. Нощта отминаваше бавно и мъчително. Когато Бързоход най-сетне се завърна, зората се разгаряше в небето и сумрачна светлина изпълваше долчинката.

— Вижте! — извика той и се наведе да вдигне от земята един черен плащ, който бе лежал там, прикрит от мрака. На около един фут над долния ръб платът бе разцепен. — От удара на Фродовия меч е. Боя се, че това е единствената рана, която е нанесъл на противника си, защото мечът му е цял, а всяко острие, пронизало този страховит крал, се разпада. Много по-пагубно за него е било името на Елберет. А за Фродо по-пагубно е било ето това!

Той се наведе и вдигна дълъг, тънък кинжал. Стоманата излъчваше студено сияние. Когато Бързоход го повдигна, всички видяха, че към края ръбът е нащърбен и върхът е пречупен. Но погледите им се изпълниха с изумление, защото издигнатото в първите утринни лъчи острие сякаш се топеше и разсейваше като пушек из въздуха, докато в ръката на Бързоход остана само дръжката.

— Уви! — извика той. — Този прокълнат кинжал е нанесъл раната. Малцина днес са достатъчно изкусни, за да се борят срещу подобни зловещи оръжия. Но ще сторя каквото мога.

Той седна на земята, положи дръжката на кинжала върху коленете си и бавно запя над нея песен на някакъв странен език. После я остави настрани, обърна се към Фродо и тихо заговори с думи, които другите не успяха да разберат. От торбичката на пояса си извади дълги листа на някаква билка.

— Надалече бродих да открия тези листа — каза той. — защото тая билка не расте по голите хълмове, а из гъсталака далече на юг от Пътя. — Той стри един лист между пръстите си и въздухът се изпълни с остър, благоуханен мирис. — Цяло щастие е, че открих това целебно растение, донесено в Средната земя от Западните хора. Наричали са го Ателас и днес то расте нарядко, само по местата, където те са обитавали или лагерували в древни времена. На север не го познава никой освен ония, що бродят из Пущинака. Големи са достойнствата му, ала при такава рана неговата целебна сила може да се окаже недостатъчна.

Той пусна листата във вряла вода и с отварата проми рамото на Фродо. От парата лъхаше освежаващ аромат и здравите усетиха как ги обхваша успокоение, а умовете им се проясняват. Билката имаше известна власт и над раната, защото Фродо почувства как болката и леденият хлад в ребрата му отслабват, ала ръката му си остана безжизнена и той не можеше да я раздвижи. Сега горчиво съжаляваше за безумството си и се упрекваше за проявената слабост; разбираше, че надявайки Пръстена, се е подчинил не на собственото си желание, а на повелята на враговете. Питаше се дали ще остане сакат за цял живот и как ще могат сега да продължат пътуването. Чувстваше се прекалено слаб, за да се държи на крака.

Точно този въпрос обсъждаха и останалите. Решиха да напуснат Бурния връх колкото се може по-скоро.

— Сега мисля — каза Бързоход, — че неприятелят е наблюдавал това място от няколко дни. Ако Гандалф изобщо е идвал тук, принудили са го да избяга и той няма да се завърне. Във всеки случай, след снощната атака, тук ни дебне смъртна заплаха, щом падне мрак. Където и да отидем, едва ли ще срещнем по-голяма опасност.

Щом се развидели хубаво, те похапнаха набързо и събраха багажа. Фродо не можеше да върви, затова останалите си разпределиха по-голямата част от товара и качиха ранения на понито. През последните няколко дни горкото добиче се бе поправило като по вълшебство; то вече изглеждаше по-яко и охранено и започваше да проявява привързаност към новите си стопани, особено към Сам. Кой знае колко го бе тормозил Бил Папратак, та пътуването из пущинака да изглежда толкова по-добро от предишния му живот.

Потеглиха на юг. Това означаваше да пресекат Пътя, но нямаха друг начин да стигнат бързо до гористите области. А се нуждаеха от гориво, защото Бързоход казваше, че трябва да държат Фродо на топло, особено нощем, когато огънят щеше да им осигури и някаква закрила. Пак негова бе идеята да съкратят маршрута, като си спестят още един голям завой — източно от Бурния връх Пътят се отклонявал далече на север.

Бавно и предпазливо се спуснаха по югозападния склон на хълма и скоро наближиха Пътя. От Конниците нямаше и следа. Но докато бързаха да пресекат, дочуха в далечината два крясъка: хладен глас зовеше и друг хладен глас му отвръщаше. Треперейки, пътниците се втурнаха напред към гъсталака. На юг се спускаше дива, безпътна местност широки безплодни пространства се редуваха с гъсти горички от храсти и дребни криви дървета. Оскъдната трева бе остра и сива; повехналите листа се ронеха из гъсталака. Бавно и безрадостно бе пътуването им сред тази унила област. Тътреха се напред и почти не продумваха. С болка на сърце Фродо ги гледаше как крачат край него с клюмнали глави, прегърбени под тежкия товар. Дори Бързоход имаше морен и посърнал вид.