Вечна любов

Съблече се и влезе в банята, като взе със себе си бялата торбичка от аптеката и оръжието си. Наведе се към огледалото и раздели косата си. Корените й бяха прораснали с близо три милиметра и се белееха.

Промяната беше започнала преди около година. Първо няколко косъма, а после цяла ивица, която се простираше от челото до тила. Слепоочията му бяха останали тъмни най-дълго, макар че сега дори и те бяха изсветлели.

Боя за коса „Клейрол“ №48 се грижеше за проблема му и връщаше естествения й кафяв цвят. Беше започнал с боя за мъже, но скоро беше открил, че дамските продукти покриват белите коси по-добре и по-дълготрайно.

Отвори кутията и не си направи труда да сложи латексовите ръкавици. Изпразни тубичката в шишенцето и нанесе боята, изстисквайки я равномерно върху корените. Мразеше миризмата на химикали. Необходимостта от редовно поддържане. Но обезличаването го отвращаваше.

Не беше известно защо лесърите губят пигментацията си с течение на времето. Или поне той никога не беше питал. Причините не го интересуваха. Просто не искаше да се изгуби в морето от анонимност, което поглъщаше останалите.

Остави шишенцето и се втренчи в образа си. Приличаше на абсолютен идиот с кафявата боя, наплескана по главата му. Господи, в какво започваше да се превръща?

Е, и това ако не беше глупав въпрос! Злото беше сторено отдавна и беше прекалено късно за съжаления.

В нощта на приемането му в обществото, когато беше заменил сърцето си за възможността да убива години наред, си мислеше, че знае от какво се отказва и какво ще спечели в замяна. Сделката изглеждаше повече от справедлива.

И в продължение на три години продължаваше да му се струва добра. Импотентността не го тревожеше особено, защото желаната от него жена беше мъртва. По-трудно му беше да свикне с липсата на храна и напитки, но и преди не се славеше като чревоугодник. А и нямаше търпение да смени самоличността си, защото полицията го издирваше.

Плюсовете му се струваха огромни. Сдоби се с по-голяма сила, отколкото бе очаквал. Той беше достатъчно здрав и мускулест още когато работеше като охрана в Сиукс сити. Но след като Омега свърши делото си, О. придоби нечовешка мощ, която много обичаше да използва.

Друг плюс беше финансовата независимост. Обществото му осигуряваше всичко необходимо, за да може спокойно да се отдаде на работата — покриваше разходите по жилището и пикапа, купуваше му дрехи и оръжия и дори електронни играчки. Той бе абсолютно свободен да се отдаде на преследване на плячката.

Или поне така беше през първите две години. Когато господин Х. пое командването, на автономността му беше сложен край. Сега имаше проверки. Елитни групи. Квоти.

И посещения от страна на Омега.

О. влезе под душа и изми боята от косата си. Докато се подсушаваше, застана пред огледалото и втренчи поглед в лицето си. Ирисите, някога кафяви като косата му, посивяваха.

След около година от предишното му „аз“ нямаше да е останало нищо.

Прочисти гърлото си.

— Казвам се Дейвид Ормънд. Дейвид. Ормънд. Син съм на Боб и Лили. Ормънд. Ормънд.

Господи, името звучеше странно в устата му. В главата си чу гласа на господин Х., който се обръщаше към него с „господин О.“.

В гърдите му се надигна мощно чувство — смесица между паника и тъга. Искаше да се върне обратно в миналото. Да го унищожи, да го изтрие. Сделката за душата му само изглеждаше добра. Всъщност тя беше истински ад. Той беше жив, дишащ и сеещ смърт призрак. Вече не беше човек, беше просто нещо.

Облече се с треперещи ръце и скочи в пикапа си. Като стигна до търговския център на града, вече не бе в състояние да мисли логично. Паркира на „Трейд стрийт“ и тръгна пеш по уличките. Мина известно време, преди да открие каквото търсеше.

Курва с дълга и тъмна коса, която, ако не показваше зъбите си, приличаше малко на неговата Дженифър.

Даде й петдесет долара и я отведе зад една кофа за боклук.

— Искам да ме наричаш Дейвид — каза й той.

— Разбира се. — Тя се усмихна, разкопча палтото си и разкри голите си гърди. — А как искаш да казвам на…

Той покри устата й с длан и започна да натиска. Не спря, докато очите й не изхвръкнаха.

— Кажи името ми — заповяда й.

Отслаби натиска и зачака. Но тя само дишаше тежко, затова той извади ножа си и го притисна в гърлото й.

— Кажи името ми.

— Дейвид — прошепна тя.

— Кажи, че ме обичаш. — Тя се поколеба и той я бодна леко с острието. Кръвта се стече надолу по блестящия метал. — Кажи го.

Увисналите й гърди, така различни от тези на Дженифър, се повдигаха и спускаха.

— Аз… Обичам те.

Той затвори очи. Гласът й не беше, какъвто трябваше да бъде. Тя просто не можеше да му даде онова, от което имаше нужда. Гневът на О. се разбушува и се превърна в неконтролируема ярост.

16.

В легнало положение Рейдж повдигна щангата от гърдите си, оголил зъби, с треперещо от усилието тяло, от което потта се стичаше на едри капки.

— Десет! — извика Бъч.

Рейдж остави тежестите обратно върху стойката.

— Ще направя още петдесет повдигания.

Бъч се наведе над него.

— Станаха вече петстотин двадесет и пет, за бога!