Вечна любов

Останалите попиваха с погледи тъмната му коса. Новите членове заемаха най-нисшите позиции и беше необичайно новобранец да бъде включен в елитна група. Е, добре. Майната ви. О. срещна погледа на всеки един от тях, давайки им ясно да разберат, че ако искат да се перчат, той с радост ще подхване играта.

Изправен пред възможността за физическо стълкновение, той се оживи. Беше като събуждане след здрав и пълноценен нощен сън. Възраждащата се агресия му доставяше удоволствие — добрата стара нужда да доминира. Тя му даваше увереност, че не се е променил, че Омега не беше успял да му отнеме същността.

Срещата не продължи дълго. Беше стандартна. Запознаха се. Напомниха си, че всяка сутрин трябва да проверяват електронната си поща. Преговориха отново стратегията си, както и някои от правилата за действие при пленяване и убиване.

Когато приключиха, О. тръгна първи към вратата. Господин Х. му препречи пътя.

— Ти ще останеш.

Бледите му очи го гледаха втренчено — наблюдаваха го, очакваха да видят искрицата на страха. О. кимна и разкрачи крака.

— Разбира се, сенсей. Както кажете.

Над рамото на господин Х. О. гледаше как другите се разотиват — като непознати. Не разговаряха, гледаха право напред, телата им не се докосваха дори случайно. Очевидно никой никого не познаваше. Вероятно бяха повикани от различни райони. Което означаваше, че господин Х. е прибегнал към дълбоките резерви.

Вратата се затвори след последния лесър и по кожата на О. пробягаха тръпките на надигащата се паника. Той обаче се застави да остане спокоен, невъзмутим като скала.

Господин Х. го огледа от главата до петите. След това отиде до лаптопа, оставен върху кухненската маса, и го включи. И сякаш чак сега се беше сетил, каза:

— Ти ще ръководиш и двете групи. Искам да ги обучиш в техниките за въздействие, които използваме. Искам да работят като екип. — Вдигна поглед от проблясващия екран. — И искам да останат живи, ясно ли е?

О. смръщи вежди.

— Защо не казахте това, докато бяха тук?

— Не ми казвай, че имаш нужда от помощ.

Присмехулният му тон накара О. да присвие очи.

— Мога и сам да се справя.

— И ще е по-добре да го направиш.

— Свършихме ли?

— Не, този разговор няма никога да приключи. Но можеш да си тръгнеш.

Когато стигна до вратата обаче, О. разбра, че ще последва още нещо. Постави ръка на бравата.

— Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? — прошепна господин Х. — Мислех, че си тръгваш.

О. огледа стаята и измисли набързо нещо, за да оправдае колебанието си.

— Не можем повече да използваме къщата в центъра на града за въздействие, не и след бягството на онзи вампир. Имаме нужда и от друга сграда, освен бараката отзад.

— Това го знам. Да не би да мислиш, че те изпратих да разглеждаш имоти просто ей така?

Ето какъв бил планът.

— Парцелът, който разгледах вчера, не беше подходящ. Блатото заема голяма част от него, а наоколо минават прекалено много шосета. Имате ли предвид и някои други места?

— Ще ти изпратя списъка по електронната поща. А докато реша къде ще строим, ще водиш пленниците тук.

— В бараката няма достатъчно място за зрители.

— Имам предвид спалнята. Тя е достатъчно просторна. Както ти е известно.

О. преглътна, но успя да запази гласа си спокоен.

— Ако искате и да обучавам групата, ще имам нужда от още по-голямо пространство.

— Ще идваш тук, докато строим. Ако не ти стана ясно, мога и да ти го напиша?

Прекрасно. Щеше да се справи. Отвори вратата.

— Господин О., мисля, че забрави нещо.

Господи. Сега разбра какво имат предвид хората, когато казват, че по кожата им лазят тръпки.

— Да, сенсей?

— Искам да ми благодариш за повишението.

— Благодаря ви, сенсей — каза О., стиснал челюсти.

— Не ме разочаровай, синко.

Върви на майната си, татенце.

О. се поклони леко и бързо излезе. Почувства се по-добре, когато се качи в пикапа и потегли. Не, не просто по-добре. Почувства се дяволски свободен.

На път към къщи се отби в аптеката. Не му беше необходимо много време, за да открие онова, от което имаше нужда. След десет минути затвори входната врата на дома си и деактивира алармената инсталация. Къщата му беше малка, двуетажна и се намираше в не особено скъп квартал. Мястото обаче предлагаше добро укритие. Повечето от съседите му бяха възрастни, а останалите — емигранти, които работеха на по две и три места. Никой не го безпокоеше.

Изкачи се до спалнята. Стъпките му отекваха по голия под, а празните стени, без никакви украшения, връщаха ехото. Странно, това го успокояваше. Никога не беше усещал къщата като свой дом. За него тя беше просто войнишка барака. Единствените му мебели бяха леглото и фотьойлът, чиято облегалка можеше да се накланя назад. На всички прозорци имаше щори и чужд поглед не можеше да проникне вътре. Гардеробите бяха пълни с оръжия и униформи. Кухнята беше съвсем празна, електрическите уреди не бяха използвани, откакто се беше нанесъл.