Вечна любов

Е, добре, суетно конте такова, помисли си тя. В такъв случай, съблечи си тениската и кожените панталони и легни на пода. Ще се редуваме кой да бъде отдолу.

Недоволна от посоката на мислите си, Мери се върна към задачата да направи кафе. Докато зареждаше машината, усещаше погледа на Хал върху себе си. И го чуваше как си поема дълбоко дъх — сякаш вдишваше миризмата, която се излъчваше от нея. Усещаше го как малко по малко се приближава към нея.

През тялото й преминаха първите вълни на паниката. Той беше прекалено близо. Огромен. Неустоимо красив. Трудно й беше да устои на горещината и страстта, които извикваше у нея.

Мери натисна бутона на кафе-машината и се отдалечи от него.

— Защо не искаш да ти доставя удоволствие? — попита той.

— Престани да използваш тази дума. — Защото, когато чуеше „удоволствие“, тя мислеше единствено за секс.

— Мери. — Гласът му беше дълбок, плътен. Въздействащ. — Искам да…

Тя покри ушите си с ръце. Изведнъж усети прекалено осезаемо присъствието му в къщата си. В мислите си.

— Идеята не беше добра. Мисля, че трябва да си вървиш.

Почувства голямата му длан върху рамото си.

Мери отстъпи встрани. Задушаваше се. От него се излъчваше здраве, жизненост и първична сексуалност. И още стотина неща, които тя не би могла да има. Той беше така жив, а тя… най-вероятно отново беше болна.

Отиде до задната врата и я отвори.

— Върви си, окей? Моля те, просто си тръгни.

— Не искам.

— Вън. Моля те. — Обаче той просто стоеше и я гледаше втренчено. — Господи, ти си като бездомно куче, от което не мога да се отърва. Защо не отидеш да тормозиш някого другиго?

Силното, мускулесто тяло на Хал замръзна. За миг й се стори, че ще каже нещо грубо, но той се наведе и взе палтото си. Преметна го през рамо и тръгна към вратата, без да я погледне.

О, страхотно. Ето че сега тя се чувстваше ужасно.

— Хал. Хал, чакай. — Сграбчи го за ръката. — Съжалявам, Хал…

— Не ме наричай така! — сряза я той.

Отскубна се от хватката й, но тя му препречи пътя. И веднага пожела да не го беше правила. Очите му бяха безмилостно студени. Като две цветни стъкълца.

Думите му прозвучаха остро.

— Съжалявам, че те обидих. Мога да си представя какво ужасно бреме е да имаш край себе си човек, който иска да те опознае.

— Хал…

Той я отблъсна с лекота.

— Ако кажеш това още веднъж, ще разбия стената с юмрук.

Излезе навън и се скри в горичката, която растеше вдясно от къщата й.

Импулсивно, Мери обу маратонките, грабна якето си и се втурна като хала през задната врата. Прекоси тичешком моравата, като го викаше по име. Като стигна до дърветата, спря.

Не се чуваше чупене на клони и пукане на съчки — характерните шумове, когато през гората върви такъв едър мъж. Но нали беше тръгнал в тази посока…

— Хал? — извика тя.

Мина доста време, преди да се върне в къщата.

15.

— Справи се добре тази вечер, господин О.

О. излезе от бараката зад хижата с мисълта, че одобрението на господин Х. нищо не струва. Не показа раздразнението си. Бе изминал само ден, откак се бе изтръгнал от лапите на Омега и не беше в настроение да предизвика ново наказание.

— Обаче вампирът не ни каза нищо — измърмори той.

— Защото нищо не знаеше.

О. спря. На слабата светлина на утрото бялото лице на господин Х. блестеше като малка луна.

— Не ви разбрах, сенсей?

— Аз самият го обработих, преди да дойдеш. Трябваше да знам, че мога да разчитам на теб. Но не исках да пропусна възможността, в случай че си станал мекушав.

Което обясняваше тежкото състояние на вампира. До този момент О. смяташе, че той се е съпротивлявал упорито при залавянето му.

Изгубено време, похабени усилия, помисли си О. и извади ключовете за колата си.

— Ще има ли други изпитания за мен? — Копеле.

— Не и в момента. — Господин Х. погледна часовника си. — Новата ти група скоро ще е тук, така че прибери ключовете. Да влезем вътре.

Нежеланието на О. дори да се приближи до хижата парализира краката му. Не можеше да помръдне. Но се усмихна.

— След вас, сенсей.

Влязоха и той отиде директно до вратата на спалнята. Подпря се на рамката. Макар че едва дишаше, запази хладнокръвие. Ако избягваше въпросното място, господин Х. щеше да измисли причина да го изпрати точно там. Копелето знаеше, че да бъркаш в пресни рани е единственият начин да видиш дали ще зараснат, или ще се покрият с гной.

Убийците с белите лица изпълниха хижата. О. ги оглеждаше критично, преценяваше ги. Не познаваше нито един, но колкото по-дълго служеха на обществото, толкова по-анонимни ставаха неговите членове. Кожата, косата и очите им губеха цвета си и накрая всички лесъри изглеждаха по един и същи начин.