Вечна любов

Мери преметна дамската си чанта през рамо, изправи се и последва сестрата. Тръгнаха по дългия коридор, чиито стени бяха боядисани в светлобежов цвят, и по средата спряха пред приемния кабинет.

— Само ще проверя теглото и температурата ви. — Сестрата отново се усмихна. Беше бърза. Дружелюбна.

— Изгубили сте малко тегло, госпожице Лус — каза тя, докато записваше данните в папката. — Добре ли се храните?

— Да. Приемам същото количество храна като преди.

— Елате тук, в стаята вляво.

Всички кабинети бяха еднакви. Репродукция на Моне в рамка и малък прозорец със спуснати щори. Бюро, покрито с рекламни брошури. Компютър. Кушетка за прегледи, покрита с бял чаршаф. Кът с умивалник с всичко необходимо. Червен контейнер за биологични отпадъци.

На Мери й се повдигна.

— Доктор Делакроче каза, че иска да ви прегледа основно. — Сестрата й подаде грижливо сгънато на четири парче плат. — Ще дойде веднага след като се преоблечете.

Нощниците също бяха еднакви във всички болници. Изработени от тънък и мек памучен плат. Сини, с малки розови шарки. Имаха връзки на две места. Мери никога не беше сигурна дали облича проклетото нещо както трябва. Дали процепът трябваше да е отпред, или на гърба? Днес избра да бъде отпред.

След като се преоблече, седна на кушетката и провеси крака. Беше й студено без дрехите и тя ги погледна с копнеж — внимателно подредени на стола до бюрото. Би платила щедро, ако й позволяха да ги облече отново.

Звънна мобилният й телефон. Тъй като беше в чантата й, тя скочи на пода, както беше по чорапи, и отиде да го вземе. Номерът не й беше познат. Отговори, стоплена от надеждата.

— Ало?

— Мери.

Въздъхна облекчено, като чу дълбокия му плътен мъжки глас. Беше повече от сигурна, че Хал няма да върне телефонното й обаждане.

— Здравей, Хал. Благодаря, че се обади. — Потърси с поглед място за сядане, различно от кушетката за прегледи. Взе дрехите в скута си и се настани на стола. — Виж, наистина съжалявам за снощи. Аз…

На вратата се почука и сестрата надникна вътре.

— Извинете ме, при нас ли са резултатите от костната сцинтиграфия, която ви е правена миналия юли?

— Да. Трябва да са в досието ми. — Сестрата затвори вратата, а Мери каза: — Съжалявам.

— Къде си?

— Аз, ъъъ… — Прочисти гърлото си. — Не е важно. Просто исках да знаеш колко зле се чувствам след онова, което ти казах снощи.

Настъпи дълго мълчание.

— Изпаднах в паника — оправда се тя.

— Защо?

— Караш ме да… Не знам, ти просто… — Мери си играеше с подгъва на нощницата. Думите излязоха от устата й като лавина, която не можеше да спре: — Имам рак, Хал. Искам да кажа, имах, а сега може би съм болна отново.

— Знам.

— Значи Бела ти е казала. — Мери очакваше той да потвърди. Когато това не стана, тя си пое дълбоко дъх: — Не използвам левкемията като извинение за начина, по който се държах с теб. Просто… В момента сякаш съм някъде другаде. Емоциите ми са неконтролируеми и да те видя в дома си… — Да съм привлечена от теб. — Това отключи нещо, което не успях да сдържа.

— Разбирам.

Тя му вярваше. Усещаше, че наистина я разбира. Но, Господи, мълчанието му я убиваше. Започваше да се чувства като глупачка, задържайки го на телефона.

— Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Ще те взема довечера в осем. От дома ти.

Мери стисна телефона. Господи, така отчаяно искаше да го види.

— Ще те чакам.

Чуваше гласовете на доктор Делакроче и сестрата, които разговаряха от другата страна на вратата.

— И… Мери?

— Да?

— Остави косата си спусната за мен.

На вратата отново се почука и доктор Делакроче влезе.

— Добре, ще го направя — каза Мери, преди да затвори. — Здравей, Сюзън.

— Здравей, Мери — усмихна се лекарката и около кафявите й очи се образуваха бръчици. Тя беше около петдесетте, с гъста бяла коса до брадичката, подстригана на черта.

Тя седна зад бюрото и кръстоса крака. Мери поклати глава.

— Никак не ми харесва, но ще се окажа права — прошепна тя.

— За какво?

— Левкемията се е върнала, нали?

Настъпи кратка пауза.

— Съжалявам, Мери.

17.

Мери не отиде на работа. Прибра се у дома, съблече се и си легна. Обади се набързо в офиса, за да каже, че ще отсъства и цялата следваща седмица. Щеше да има нужда от това време. След уикенда за Деня на Колумб щеше да премине през различни тестове и прегледи, а после двете с доктор Делакроче щяха да се срещнат и да обсъдят възможностите.

Странно, Мери не беше изненадана. Дълбоко в сърцето си знаеше, че левкемията се е оттеглила само временно, че не е победена напълно.

Или може би просто беше в шок и се чувстваше добре с болестта.

Замисли се за всичко, което й предстоеше. Не се страхуваше от болката, а от загубата на време. Колко ли щеше да мине, докато отново овладеят положението? И колко щеше да продължи следващият период на подобрение? Кога щеше да може отново да се върне към нормалния си живот?

Отказваше да признае, че ремисията можеше изобщо да не настъпи. Не, нямаше да позволи на мислите си да поемат в тази посока.