Вечна любов

— Мразя анонимността на този вид секс. Мразя болката в гърдите, която изпитвам след това. Мразя миризмата, полепнала по тялото и косата ми, когато се прибера у дома. Но най-много мразя това, че ще го правя отново и отново, защото ако не го правя, мога да нараня някого от вас или невинен свидетел на събитията. — Издиша през устата. — А онези две сестри, от които си така впечатлен? Виж, ето как стоят нещата. Избирам само онези, които пет пари не дават с кого са. Защото иначе няма да бъде честно. Онези двете мадами хвърлиха по един поглед на часовника ми и на пачката банкноти в портмонето ми и решиха, че съм трофей. В секса с тях имаше толкова интимност, колкото и в автомобилна катастрофа. А тази вечер? Ти си отиваш у дома, при Уелси. А аз ще бъда сам у дома. Също както и вчера. Както ще бъде и утре. Свалката с разни курви не е забавление за мен. Това ме тормози от години, така че хайде да не повдигаме повече въпроса, а?

Настъпи дълго мълчание.

— Господи… Съжалявам. Не знаех. Нямах представа…

— Да, нали… — Наистина трябваше да сложи край на този разговор. — Виж, трябва да затварям. Ще говорим по-късно.

— Не, почакай, Рейдж…

Рейдж изключи телефона си и спря отстрани на шосето. Огледа се и видя, че се намира насред пустошта. Наоколо нямаше нищо, освен гора. Опря чело на кормилото.

В главата му изникна образът на Мери. И осъзна, че е забравил да изтрие спомена за себе си от съзнанието й.

Забравил? Да, бе. Не беше го направил, защото искаше да я види отново. Искаше тя да го помни.

О, господи… Това беше лошо. Много лошо.

14.

Мери се обърна в леглото и изрита завивките. Полузаспала, разпери крака в опит да се охлади.

По дяволите, дали не беше оставила климатика на прекалено висока температура…

В главата й се породи ужасно подозрение. Съзнанието й започна да се избистря, а страхът й да нараства. Имаше треска — нещо характерно за болните от левкемия. Придружена с нощно изпотяване.

О, по дяволите… Познаваше това чувство прекалено добре — зачервяването на кожата, сухата горещина, болките в ставите. Часовникът показваше 4:18 след полунощ. Точно по това време, когато беше болна, се повишаваше температурата й.

Протегна ръка нагоре и отвори прозореца над леглото. Студеният въздух прие поканата й и се втурна вътре — охлади я, успокои я. Треската си отиде скоро след това, отзвучаването й беше придружено с обилно изпотяване.

Може би просто беше настинала. Хората с нейната диагноза страдаха и от обикновени заболявания като всички други. Наистина.

Нямаше значение дали това е някакъв вид вирус, или повторна атака на левкемията — и в двата случая нямаше да може отново да заспи. Тъй като беше по тениска и боксерки, се наметна с халат и слезе на долния етаж. Докато вървеше към кухнята, запали осветлението навсякъде — така че и най-тъмните ъгълчета на къщата да бъдат осветени.

Отиде направо при кафе-машината. Щеше да бъде по-добре да отговори на няколко служебни имейла и да се приготви за дългия уикенд за Деня на Колумб, отколкото да лежи в леглото и да брои часовете до срещата й с доктор Делакроче. Оставаха пет часа и половина, между другото.

Господи, не обичаше да чака.

Наля вода в кафе-машината „Крупс“ и затърси в шкафа бурканчето с кафе. То беше почти празно, затова извади скритите си запаси и…

Не беше сама.

Наведе се напред и надникна през прозореца над мивката. Навън беше още тъмно и тя не видя нищо, затова отиде до кухненската врата и натисна ключа за външното осветление.

— Мили боже!

Видя огромна черна сянка от другата страна на стъклото. Понечи да се втурне за телефона си, но се спря, като видя руса коса.

Хал вдигна ръка за поздрав.

— Здравей. — Гласът му долиташе приглушен от стъклената преграда.

Мери обгърна с ръце тялото си.

— Какво правиш тук?

Той сви широките си рамене.

— Исках да те видя.

— Защо? И защо сега?

Повторно свиване на раменете.

— Идеята ми се стори добра.

— Да не си луд?

— Да.

Тя едва сдържа усмивката си. Но после се сети, че няма съседи наблизо, а той бе едва ли не с размерите на къщата й.

— Как ме откри? — Може би Бела му беше казала къде живее.

— Може ли да вляза? Или може би ти ще излезеш навън, ако така ще се чувстваш по-спокойна?

— Хал, четири и половина сутринта е.

— Знам. Но ти не спиш, аз също.

Господи, беше толкова огромен в черните кожени дрехи! И тъй като лицето му оставаше в сянка, бе по-скоро застрашителен, отколкото красив.

А тя обмисляше дали да отвори вратата? Очевидно също беше луда.

— Виж, Хал, не мисля, че идеята е добра.

Той я гледаше втренчено през стъклото.

— Може би просто ще си поговорим тогава?

Мери го гледаше втренчено, онемяла от изненада. Беше склонен да остане отвън, като престъпник, само за да могат да си побъбрят?

— Хал, не се обиждай, но има поне стотина жени в тази част на града, които биха те пуснали не само в дома си, но и в леглото си. Защо не отидеш да намериш някоя от тях и не ме оставиш на мира?

— Искам теб.

Не можеше да разгадае изражението на очите му заради мрака. Но в гласа му звучаха искрени нотки.