Вечна любов

Изруга, овладя емоциите си и потисна паниката и страховете си, твърдо решена тази вечер да прогони от съзнанието си доктор Делакроче. За да се разсее, насочи мислите си към онова причудливо изкуство да се подрязват дървета и храсти в различни форми и се усмихна леко точно в мига, когато уморената сервитьорка спря до масата й. Тя така рязко постави пред нея една пластмасова чаша с вода, че чак я разля малко.

— Чакате ли някого?

— Да.

— Искате ли питие?

— Не, благодаря.

Сервитьорката се отдалечи, а Мери отпи от водата, която имаше метален вкус, и остави чашата встрани. С крайчеца на окото си долови раздвижване до входа.

Господи… О!

В ресторанта беше влязъл мъж. Един наистина, наистина… много представителен мъж.

Русокос. Красив като филмова звезда. Величествен в дългото си черно кожено палто. Раменете му бяха широки колкото вратата, през която току-що беше влязъл, а краката му — изключително дълги. Нямаше по-висок от него в заведението. Докато преминаваше през тълпата, събрала се при входа, другите мъже се извръщаха настрани или поглеждаха часовниците си, сякаш съзнавайки, че не могат да се мерят с него.

Мери смръщи вежди. Струваше й се, че го е виждала някъде и преди.

Да, този е като излязъл от света на киното, каза си. А може би снимаха филм тук, в града.

Мъжът се приближи до хостесата и я измери с поглед от главата до петите. Червенокосата служителка премигна, вдигнала глава към него, като че ли невярваща на очите си. Но после естрогенът й очевидно й се притече на помощ. Тя подръпна косата си напред, сякаш за да се увери, че той ще я забележи и издаде хълбок толкова силно встрани, като че ли костта й беше излязла от ставата.

Не се тревожи, помисли си Мери. Той те вижда, скъпа.

Двамата тръгнаха към нея. Мъжът оглеждаше седналите около всяка маса, а Мери се питаше в чия ли компания ще вечеря.

Аха. Две сепарета по-нататък седеше русокоса красавица. Сама. Синият й пуловер беше плътно прилепнал към тялото, а мъхестата ангорска вълна подчертаваше смайващите й прелести. От нея се излъчваше очакване, погледът й не се откъсваше от него.

Бинго. Барби и Кен.

Е, той всъщност не беше типичният Кен. У него имаше нещо… животинско. Просто не приличаше на другите хора.

Движеше се като хищник. Раменете му се издаваха напред при всяка крачка, въртеше глава наляво-надясно с изучаващ поглед. Тя имаше недотам приятното чувство, че ако той поиска, може да очисти всички в ресторанта с голи ръце.

С усилие на волята Мери се застави да сведе поглед към чашата си с вода. Не искаше да бъде като всички други глупачки, запленени от него.

О, по дяволите, просто трябваше отново да вдигне поглед.

Той беше минал покрай русокосата и сега стоеше пред една брюнетка, заела масата от другата страна на пътеката. Тя се усмихваше широко. Което можеше да се очаква.

— Здравей — каза той.

О, я гледай! Гласът му беше поразителен като външността му. Дълбок, плътен. Говореше провлечено.

— Здравей и ти.

Тонът му стана по-остър.

— Ти не си Мери.

Мери се напрегна. О, не.

— Ще бъда всяка, която пожелаеш.

— Търся Мери Лус.

О… по дяволите.

Мери прочисти гърлото си. Искаше й се да е някъде другаде, да е някоя друга.

— Аз съм… хм, аз съм Мери.

Мъжът се обърна към нея. Блестящите му сини очи се потопиха в нейните, огромното му тяло застина.

А тя бързо сведе поглед и започна да бърка водата със сламката си.

„Не съм това, което си очаквал, нали?“, помисли си Мери. Мълчанието се проточи — той очевидно търсеше приемливо извинение, за да си тръгне.

Господи, как можа Бела да я унижи така?

Рейдж спря да диша, просто поглъщаше жената с очи. О, тя беше прекрасна. Не точно онова, което беше очаквал, но въпреки това бе прекрасна.

Кожата й беше бледа и гладка — съвършена като слонова кост. Костите на лицето й бяха изящни, извивката на челюстта й — деликатна, скулите й — високи и естествено румени. Шията й беше дълга и стройна — като ръцете й, а вероятно и краката й. Тъмнокестенявата й коса беше прибрана в кок на тила.

Не беше гримирана, не се долавяше и аромат на парфюм, а единственото й бижу бяха двете малки перлени обеци. Пуловерът й беше прекалено голям за нея и раздърпан. Рейдж бе готов да се обзаложи, че панталоните й също са прекалено широки.

У нея нямаше абсолютно нищо, което да привлече погледа.

Не приличаше на жените, било то представителки на човешката или вампирската раса, които той обикновено преследваше. Но привличаше вниманието му като никоя друга.

— Здравей, Мери — каза тихо.

Надяваше се тя да вдигне поглед към него, защото все още не бе забелязал какви са очите й. Нямаше търпение да чуе отново гласа й. Двете думи, които беше произнесла тихо, далеч не бяха достатъчни.

Подаде й ръка, изгарящ от желание да я докосне.

— Аз съм Хал.

Тя остави ръката му да виси между тях. Взе чантата си, стана и понечи да излезе от сепарето. Той застана на пътя й.

— Къде отиваш?