Вечна любов

Омега го беше отвел на места, намиращи се в самата му същност, и О. беше шокиран да разбере за съществуването им. Места на страх и себеомраза. На пълно унижение и деградация. И сега резултатът бе, че се чувстваше така, сякаш бяха одрали кожата му — абсолютно незащитен и изложен на хорските погледи, сурово и кървящо месо, което все още диша.

Вратата се отвори. Раменете на господин Х. изпълниха рамката.

— Как си?

О. се покри с одеялото и отвори уста. Но от нея не излезе и звук. Изкашля се няколко пъти.

— Аз… още съм жив.

— Надявах се да издържиш.

На О. му беше трудно да види шефа си, облечен в обичайните за него дрехи, с папка в ръка и готов да започне поредния успешен работен ден. Сравнена с местата, където О. беше прекарал последните двадесет и четири часа, рутината изглеждаше фалшива и странно заплашителна.

Господин Х. се усмихна леко.

— А сега двамата с теб ще сключим сделка. Ако имаш добро поведение и не проявяваш своеволие, това няма да се случи отново.

О. беше изтощен и не беше в състояние да спори. Вътрешната му борба щеше отново да започне, знаеше го, но в момента искаше единствено сапун и гореща вода. И време да остане сам със себе си.

— Не чух отговора ти — каза господин Х.

— Да, сенсей. — О. не се интересуваше какво се очаква от него, че трябва да каже. Искаше само да стане от леглото… да излезе от стаята… от хижата.

— Има дрехи в гардероба. Можеш ли да шофираш?

— Да. Да… добре съм.

О. си представи душа в дома си, кремавите плочки и бялата боя. Чисто. Толкова чисто. Той също щеше да бъде чист, след като излезеше от банята.

— Искам да си направиш услуга, господин О. Не забравяй за наказанието, когато се върнеш на работа. Нека спомените за преживяното са винаги пресни, но недоволството си изливай върху подчинените си. Самоинициативата ти може и да предизвиква раздразнението ми, но бих те презирал, ако си се пречупил. Ясен ли съм?

— Да, сенсей.

Господин Х. се обърна с гръб към него и му хвърли поглед през рамо.

— Мисля, че знам защо Омега те остави жив. Когато си тръгваше, каза доста ласкави думи за теб. Знам, че би искал да те види отново. Да му кажа ли, че ти също очакваш с нетърпение следващите ви срещи?

От гърлото на О. излезе сподавен стон, който той не можа да потисне.

Господин Х. се засмя тихо.

— Може би не.

11.

Мери спря колата на паркинга пред ресторанта. Огледа другите автомобили и миниваните, питайки се как, по дяволите, се бе съгласила да се срещне с мъж за вечеря. Бела й се беше обадила сутринта и я бе убедила да приеме предложението, но проклета да беше, ако помнеше някакви подробности.

Напоследък й убягваха много неща. Утре сутринта трябваше да отиде за допълнителните изследвания и мислеше единствено за това, беше като замаяна. Да вземем изминалата нощ например. Беше готова да се закълне, че е ходила някъде с Джон и Бела, обаче събитията бяха просто черна дупка в паметта й. Същото беше и с работата й в адвокатската кантора. Беше претупала исковете до съда, допускайки глупави грешки и гледайки втренчено в пространството през по-голямата част от времето.

Слезе от хондата и се стегна психически — поне доколкото можа. Трябваше да направи усилие заради бедния човек, с когото щеше да се срещне. Но като се изключеше това, не се вълнуваше особено. Беше казала ясно на Бела, че не поема никакъв ангажимент. Накрая щяха да си поделят сметката. Приятно ми беше да се срещнем; ще се видим пак и т.н.

Отношението й към тази среща щеше да бъде същото, дори вниманието й да не беше изцяло фокусирано върху неясния изход от медицинските процедури. Освен че вероятно отново беше болна, тя напълно беше отвикнала да се вижда с мъже и нямаше никакво намерение да влиза отново във форма. Кой би имал нужда от подобни драми? Повечето мъже в началото на трийсетте, ако не бяха вече женени, търсеха само забавления, а тя беше скучна, обичаше тишината и спокойствието. Беше сериозна и консервативна по природа и нямаше кой знае какъв опит в тези неща.

Външният й вид също не беше на жена, която си пада по нощния живот. Безличната й коса беше опъната силно назад и прибрана в малък кок на тила. Кремавият плетен пуловер, с който бе облечена, беше широк, но топъл. Носеше удобни памучни панталони в цвят каки, а кафявите й обувки бяха с равна подметка и обелени носове. Вероятно изглеждаше като майка — нещо, което никога нямаше да бъде.

Влезе в ресторанта и хостесата я отведе до едно сепаре в задната част. Остави дамската си чанта, в ноздрите й нахлу мириса на зелени чушки и лук и тя се огледа. Покрай нея мина сервитьорка, понесла метална плоча, върху която храната все още цвъртеше.

Ресторантът беше оживен, шумовете образуваха истинска какофония. Сервитьорите вървяха чевръсто между масите с табли димяща храна или куп мръсни чинии, а семействата, влюбените двойки и групите приятели се смееха, разговаряха и спореха. Хаосът й се стори доста по-голям от обикновено и седнала сама на масата, тя се почувства не на място сред всички тези естествени хора.

Тях ги чакаше щастливо бъдеще. А тя… имаше уговорена среща с лекаря си и й предстояха процедури.