Вечна любов

Имало и други като него? Господи, семейството им вероятно беше като онези, които изобразяват по коледните картички.

— Колко братя имаш?

— Петима. Сега. Изгубихме един. — Отпи дълга глътка от водата — като че ли не искаше тя да види очите му в този момент.

— Моите съболезнования — каза Мери тихо.

— Благодаря. Случи се съвсем скоро. Той болезнено ми липсва.

Сервитьорката спря до масата им с тежък поднос в ръце. Постави цяла редица чинии пред Хал, а пред Мери — поръчаната от нея салата. И се забави, за да му даде възможност да й благодари.

Той започна с пилешките гърди „Алфредо“. Заби вилицата си в купчината фетучини, завъртя я и я поднесе към устата си. Задъвка замислено и добави малко сол. След това опита нарязаната пържола. Поръси я с черен пипер. Накрая взе чийзбургера. Канеше се да отхапе, но смръщи вежди и го остави обратно. Отряза една хапка с ножа и я поднесе към устата си с вилицата.

Хранеше се изискано, като джентълмен. Едва ли не предвзето.

Неочаквано спря поглед върху нея.

— Какво?

— Съжалявам, аз, ъъъ… — Тя започна да рови из салатата си. Но скоро отново го загледа как се храни.

— Ако ме погледаш още малко така втренчено, ще се изчервя — каза провлечено той.

— Съжалявам.

— А аз не. Харесва ми да усещам погледа ти.

Тялото на Мери се събуди за живот. И тя отговори на думите му с невиждана грация — изтърва в скута си пържено кубче хляб.

— И какво по-точно гледаш? — попита той.

Тя попи петното със салфетката си.

— Наблюдавам как се храниш. Имаш добри маниери.

— Храната трябва да доставя удоволствие.

Мери се запита на какво ли друго се наслаждава по този начин. Бавно. Цялостно. Господи, можеше само да си представи какъв любовен живот има. Сигурно беше удивителен в леглото. Това огромно тяло, златистата му кожа, тези дълги изящни пръсти…

Гърлото на Мери изведнъж пресъхна и тя протегна ръка към чашата с вода.

— Винаги ли ядеш… толкова много?

— Всъщност в момента имам проблеми със стомаха. За мен това е лека закуска. — Той отново поръси макароните със сол. — И така, някога си работила с деца, страдащи от аутизъм, а сега си в адвокатска кантора. По какъв друг начин прекарваш времето си? Хобита? Интереси?

— Обичам да готвя.

— Така ли? А аз обичам да похапвам.

Тя смръщи вежди, опитваше да не си го представя седнал до масата в кухнята й.

— Отново си раздразнена.

Тя махна с ръка.

— Не съм.

— Напротив. Не ти харесва идеята да сготвиш нещо за мен, нали?

Непринудената му искреност я навеждаше на мисълта, че би могла да му каже всичко и че той ще отговори точно онова, което чувства и мисли. Независимо дали е добро или лошо.

— Хал, имаш ли филтър между мозъка и устата си?

— Всъщност не. — Той приключи с пилешките гърди „Алфредо“ и бутна чинията настрани. Пържолата беше следващото, на което посвети вниманието си. — Какво ще ми разкажеш за родителите си?

Мери си пое дълбоко дъх.

— Майка ми почина преди около четири години. Баща ми е бил убит, когато съм била на две години. Оказал се на неподходящото място в неподходящ момент.

Той направи пауза.

— Било ти е трудно да изгубиш и двамата.

— Да.

— Моите също са мъртви. Но поне доживяха да остареят. Имаш ли братя и сестри?

— Не. Бяхме само двете с мама. А сега съм сама.

Настъпи дълго мълчание.

— Откъде познаваш Джон?

— Джон… О, Джон Матю? Бела ли ти е разказала за него?

— До известна степен.

— Не го познавам чак толкова добре. Той стана част от живота ми едва напоследък. Мисля, че е специално дете. Много е мил, макар да имам чувството, че нещата не са лесни за него.

— Познаваш ли родителите му?

— Каза ми, че няма такива.

— Знаеш ли къде живее?

— Познавам тази част на града. Не е добра.

— Искаш ли да го спасиш, Мери?

Какъв странен въпрос, помисли си тя.

— Не мисля, че трябва да бъде спасяван, но ми харесва да сме приятели. Да ти кажа истината, аз едва го познавам. Той просто се появи в къщата ми една вечер.

Хал кимна — като че ли беше чул очаквания от него отговор.

— Откъде познаваш Бела? — запита тя.

— Не ти ли харесва салатата?

Мери сведе поглед към чинията си.

— Не съм гладна.

— Сигурна ли си?

— Да.

След като изяде и чийзбургера, и пържените картофи, той протегна ръка към менюто, оставено до солницата.

— Не искаш ли да си поръчаш десерт? — попита той.

— Не и тази вечер.

— Трябва да се храниш по-добре.

— Обядът ми беше обилен.

— Не е вярно.

Мери кръстоса ръце пред гърдите си.

— Откъде знаеш?

— Усещам глада ти.

Тя спря да диша. Господи, очите му отново блестяха. Бяха толкова сини, толкова ярки и безкрайни — като морето. Като океан, в който да се потопи. Да се удави. Да умре.

— Как можеш да знаеш, че… съм гладна? — попита тя. Думите като че ли излязоха от устата й, без да иска.

Гласът му се сниши, заприлича на мъркане.

— Прав съм, нали? Има ли значение как съм го узнал?

За щастие сервитьорката дойде да вземе чиниите и моментът отмина. Докато Хал поръчваше ябълков пай, някакъв сладкиш, залят с шоколад, и кафе, Мери вече се беше посъвзела.

— А ти с какво си изкарваш прехраната? — запита тя.

— Това-онова.

— Актьор ли си? Или модел?

Рейдж се засмя.

— Не. Мога да бъда и украшение, но предпочитам да съм полезен.