Вечна любов

— Добре, да видим какво има тук — каза той и разтвори своето. — Ще взема „Пилешки гърди Алфредо“. Нарязани и леко сурови. И чийзбургер, също леко суров. Двойна порция пържени картофи. И начос. Да, начос, с всякакъв вид сос. Двойна порция.

Мери можеше единствено да го гледа втренчено как затваря менюто.

Сервитьорката изглеждаше леко смутена.

— Всичко това за вас и сестра ви ли е?

Като че ли семейните задължения бяха единствената причина мъж като него да излезе с жена като нея. О, господи…

— Не, това е за мен. И тя не ми е сестра, аз съм на среща с нея. Мери?

— Аз… ще взема само салата „Цезар“. Може да я донесете след неговата поръчка.

Сервитьорката взе менютата и се отдалечи.

— И така, Мери, разкажи ми нещо за себе си.

— Защо да не говорим за теб?

— Защото искам да чувам гласа ти.

Мери настръхна, някакъв спомен изплува дълбоко от подсъзнанието й.

Говори. Искам да чувам гласа ти.

Кажи нещо. Повтаряй го отново и отново. Хайде.

Беше готова да се закълне, че този мъж и преди й е казвал тези думи. Обаче не го беше срещала преди. Господи, щеше да помни, ако това не беше първата им среща.

— Как си изкарваш прехраната? — помогна й той да започне.

— Ъъъ… Секретарка съм.

— Къде?

— В една адвокатска кантора, тук в града.

— Но си работила и нещо друго, нали?

Тя се питаше колко ли му беше казала Бела. Надяваше се да не е споменала за болестта й. Може би по тази причина той не си беше тръгнал още.

— Мери?

— Работех с деца.

— Учителка?

— Терапевт.

— Какво лекуваше — психиката или тялото?

— И двете.

— Какво те накара да се заемеш с това?

— Трябва ли да го правим?

— Кое?

— Да се преструваме, че искаме да се опознаем.

Той смръщи вежди и се облегна назад, за да позволи на сервитьорката да постави пред него огромна чиния начос. Тя долепи устни до ухото му.

— Шшш, не казвай на никого. Откраднах ги от друга поръчка. Онези могат да почакат, а ти ми се струваш много гладен.

Хал кимна и се усмихна, обаче не изглеждаше заинтригуван.

Трябва да му се признае, че е любезен, помисли си Мери. Сега, седнал срещу нея, той не забелязваше никоя друга жена.

Предложи й да си вземе от чинията му. Тя поклати глава, а той постави едно парченце в устата си.

— Не съм изненадан, че безсмислените разговори извикват раздразнение у теб — каза той.

— Защо?

— Преживяла си доста.

Мери смръщи вежди.

— Какво точно ти е казала Бела за мен?

— Не много.

— Откъде тогава знаеш какво съм преживяла?

— Виждам го в очите ти.

О, по дяволите. Той беше и умен. Притежаваше всички необходими качества.

— Не ми се иска да ти го казвам — Рейдж се хранеше бързо, но изискано, — обаче не ме е грижа дали ти лазя по нервите или не. Искам да знам с какво те е привлякла работата с деца. И ще ми кажеш.

— Арогантен си.

— Изненадана ли си? — Той се усмихна сковано. — Избягваш темата. Какво те накара да започнеш тази работа?

Отговорът се криеше в борбата на майка й с мускулната дистрофия. След като видя през какви мъки бе преминала тя, желанието й да помогне на хората да победят ограниченията беше непреодолимо. И може би бе начин да преодолее чувството за вина, че беше здрава, докато майка й бе на легло.

А после самата Мери се сблъска със сериозно заболяване.

Странно, първото, което си помисли, когато научи диагнозата, беше, че не е справедливо. Беше страдала заедно с майка си, споделяла бе мъките й. Тогава защо Вселената искаше тя да познае болката, на която бе свидетел? В онзи момент разбра, че няма определена доза нещастие за хората и че няма измерим праг, който веднъж прекрачен, може да те избави от страданието.

— Никога не съм искала да се занимавам с нещо друго. — Отново избегна директния отговор.

— Защо тогава си се отказала?

— Животът ми се промени.

Слава богу, не започна да я разпитва за това.

— Харесваше ли ти да работиш с деца в затруднено положение?

— Те не са… Не можеш да говориш така за тях.

— Съжалявам — каза той и разкаянието му беше очевидно.

Искреността, която се долавяше в гласа му, стопи резервираността й — нещо, което комплиментите и усмивките не биха могли да сторят.

— Тези деца са просто различни. Възприемат света по друг начин. „Нормален“ е синоним на „обикновен“ и „често срещан“, но нормата не е непременно единственият начин да се живее… — Тя млъкна, защото забеляза, че е затворил очи. — Отегчавам ли те?

Той повдигна леко клепачи.

— Обожавам да те слушам как говориш.

Мери потисна възклицанието, което напираше в гърлото й. Очите му бяха ярки като неонова реклама, блестяха.

Вероятно носи контактни лещи, помисли си тя. Очите на хората просто нямаха такъв цвят.

— Различието не те тревожи, нали? — попита той тихо.

— Не.

— Това е добре.

Не знаеше точно защо, но му се усмихна.

— Прав бях — прошепна той.

— За какво?

— Прекрасна си, когато се усмихваш.

Мери извърна очи.

— Какво има?

— Моля те, не ми демонстрирай чара си. Предпочитам разговорите за незначителни неща.

— Искрен съм, не те лаская. Питай братята ми. Каквото мисля, това и казвам.