Вечна любов

— Казвам се Мери Лус. Приятелка съм на Бела… Дойдохме тук с едно момче, Джон Матю. Бяхме поканени.

Рейдж потрепери. По цялото му тяло се разля приятна, успокоителна топлина. Напевният й глас, ритъмът на речта й, звученето на думите — всичко това сякаш се разля по кожата му, успокои го. Прикова го към нея със сладки вериги.

Той затвори очи.

— Кажи още нещо.

— Какво? — попита тя, озадачена.

— Говори. Говори ми. Искам отново да чуя гласа ти.

Тя мълчеше. Рейдж тъкмо щеше да повтори молбата си, когато тя каза:

— Не изглеждаш добре. Имаш ли нужда от лекар?

Той се олюля. Думите нямаха значение. Гласът й — нисък, тих и нежен, галеше слуха му. Чувстваше се така, сякаш някой гъделичкаше кожата му от вътрешната страна.

— Още — каза той и постави дланта си върху гърлото й, така че да усеща по-добре вибрациите на гласните й струни.

— Може ли… Моля те, пусни ме.

— Не. — Той вдигна и другата си ръка. Тя беше облечена в дреха от мек вълнен плат. Отметна яката й и постави длан върху рамото й, та да не може да му се изплъзне. — Говори.

Тя започна да се съпротивлява.

— Притискаш ме. Задушаваш ме.

— Знам. Говори.

— О, за бога, какво искаш да кажа?

Макар да издаваше раздразнението й, гласът й пак беше красив.

— Каквото и да е.

— Добре. Махни ръката си от гърлото ми. Пусни ме или ще забия коляното си там, където ще те заболи.

Той се засмя. Притисна долната половина на тялото си в нейното, бедрата и хълбоците му я обгърнаха като капан. Тя се скова, но той я усещаше с всяка своя клетка. Беше слабичка и крехка, макар да нямаше съмнение, че е жена. Гърдите й галеха неговите, бедрата й бяха меки и податливи, коремът й също.

— Продължавай да говориш — прошепна той в ухото й. Господи, миришеше прекрасно. На чистота и свежест. Като лимоните.

Мери се опита да го отблъсне с тяло, но той се отпусна върху нея с цялата си тежест. Тя задиша на пресекулки.

— Моля те — прошепна той.

Гърдите й се повдигнаха, вероятно си поемаше дъх.

— Аз… ъъъ… нямам какво да кажа. Освен да повторя, че искам да ме пуснеш.

Рейдж се усмихна, като много внимаваше устата му да остане затворена. Нямаше причина да показва кучешките си зъби, особено щом тя не знаеше с кого си има работа.

— Кажи го тогава.

— Какво?

— Нищо. Кажи „нищо“. Отново и отново. Хайде.

Тя настръхна и мирисът на страха се смени с миризмата на остра подправка, подобна на свежия джоджен в градината. Вече беше много ядосана.

— Кажи го! — заповяда й той, защото искаше отново да усети въздействието, което тя имаше над него.

— Добре. Нищо. Нищо. — Засмя се рязко и неочаквано. Звукът се вряза чак до костите му и се разля изгарящ по гръбнака му. — Нищо, нищо. Нищо. Нииииииииищо. Ето, достатъчно ли е това? Ще ме пуснеш ли сега?

— Не.

Тя отново започна да се съпротивлява и телата им се потъркаха възбуждащо едно в друго. И той усети промяната в мига, в който тревогата и раздразнението й се превърнаха в гореща страст. Подушваше възбудата й — прекрасен аромат, изпълващ въздуха — и тялото му незабавно отговори на повика й.

Стана твърд като диамант.

— Говори ми, Мери. — Бедрата му, притиснати в нейните, започнаха бавно да описват кръгове. Ерекцията му се галеше в корема й, с което увеличаваше болката, предизвикана от нуждата му. И нейната горещина.

След миг напрежението й се стопи, възбудата му я накара да омекне, да стане податлива. Дланите й го обхванаха през кръста. А после бавно се плъзнаха надолу — като че ли не беше сигурна защо откликва по този начин.

Той изви тяло в дъга и се притисна в нея — за да й покаже, че одобрява ласките й и да я окуражи да го докосва. Дланите й го погалиха по гърба и в гърлото му заклокочи ниско ръмжене. Наведе глава, доближи ухото си до устните й. Канеше се да я помоли да каже нещо като например „чувствен“, „шепот“ или „ягода“.

По дяволите, всяка дума би свършила добра работа. Ефектът й върху него можеше да се сравни с въздействието на наркотик, възбуждаща комбинация от сексуална нужда и пълно удовлетворение. Все едно че изпитваше оргазъм, докато потъваше в дълбок и спокоен сън. Не можеше да се сравни с нищо, изпитвано от него досега.

Прониза го студ и отне топлината от всяка клетка на тялото му.

Отметна рязко глава назад и се замисли над онова, което му беше казал Вишъс.

— Девствена ли си? — запита я Рейдж.

Тялото й отново се скова — подобно на цимент, който се втвърдява. Тя се опита да го отблъсне с цялата тежест на тялото си, но той не помръдна и на сантиметър.

— Моля? Що за въпрос е това?

Силното желание, което изпитваше, го накара да я стисне за рамото.

— Била ли си някога с мъж? Отговори на въпроса.

Прекрасният й глас се извиси, изпълни се със страх.

— Да. Да, имала съм… любовник.

Разочарованието отслаби малко хватката му. Но беше последвано почти веднага от облекчение. Като се замислеше, не беше сигурен, че е готов да срещне съдбата си точно в този момент. Но дори и да не беше съдбата му, тази жена беше изключителна… специална. Нещо, което на всяка цена трябваше да притежава.

Ръката му отпусна малко гърлото й и Мери си пое дълбоко дъх.