Вечна любов

— Да приключим с това. Въпросът ми беше имаш ли някаква представа колко време е необходимо, за да се създаде член на елитна група? Десетилетия, векове. А ти успя да изтриеш от лицето на земята трима само за една нощ. Което прави общо четирима, ако броим и господин М., когото уби без мое разрешение. А и членовете на отряд Бета, които изкла тази вечер…

Господин О. вече беше вбесен, присвитите му очи мятаха мълнии изпод ботуша на шефа му. Господин Х. отпусна тежестта си върху главата му и подчиненият му се ококори, а погледът му омекна.

— И така, отново се питам дали си струваш проблемите и тревогите? В нашето общество си едва от три години. Силен си, постигаш добри резултати, но не се поддаваш на контрол. Направих те член на елитна група, защото предположих, че ще се издигнеш до тяхното ниво и ще се дисциплинираш. А ето че вместо това ти ги изби.

Господин Х. усети как кръвта му кипва. Наложи се да си напомни, че гневът не е уместен и един водач не може да показва подобна слабост. Най-добре беше да доминира над другите, като демонстрира спокойствие и трезв разсъдък. Пое си дълбоко дъх, преди да заговори отново.

— Тази вечер премахна някои от най-добрите ни бойци. И на това ще бъде сложен край, господин О. Веднага.

Господин Х. вдигна крак. Подчиненият му лесър веднага скочи от пода.

Точно когато господин О. се канеше да каже нещо, нощта беше прорязана от странно, неприятно бучене. Той завъртя глава по посока на шума.

Господин Х. се усмихна.

— А сега, ако нямаш нищо против, влез в спалнята, за да понесеш наказанието си.

Тялото на господин О. се сви, готово за нападение.

— Какво е това?

— Време е да подобрим поведението ти. И да те накажем. Така че влез в спалнята.

Шумът беше вече толкова силен, че слухът го долавяше по-скоро като вибрация, отколкото като нещо, което би могъл да регистрира.

Господин О. извика:

— Казах ви истината!

— В спалнята. Времето за разговори изтече. — Господин Х. хвърли поглед през рамо по посока на бученето. — О, за бога.

Той обездвижи здравите мускули на подчинения му лесър, завлече го в другата стая и го бутна върху леглото. Входната врата се отвори с трясък.

Очите на господин О. щяха да изхвръкнат от орбитите, когато видя Омега.

— О… Господи… Не…

Господин Х. оправи дрехите му, изглади с ръка сакото и ризата му. Приглади тъмнокестенявата му коса назад и го целуна по челото сякаш бе дете.

— Сега, ако ме извиниш — прошепна, — ще ви оставя насаме.

Господин Х. излезе през задната врата. Тъкмо се качваше в колата си, когато започнаха виковете.

8.

— Бела, мисля, че колата вече е тук. — Мери пусна завесата да падне обратно. — Или това е нашият транспорт, или някой диктатор от Третия свят се е озовал погрешка в Колдуел.

Джон отиде до прозореца.

„О!“, той оформи възклицанието със знаци. Погледнете мерцедеса. Тези тъмни прозорци ми се струват бронирани.

Тримата излязоха от дома на Бела. От колата слезе дребен старец, облечен в черна ливрея, заобиколи я и ги поздрави. В пълно несъответствие с мрачния и сериозен вид на автомобила той беше жизнерадостен и на лицето му грееше усмивка. С увисналите си бузи и уши и отпуснатата си брадичка изглеждаше така, сякаш се разтапяше, а щастието, което се излъчваше от него, намекваше, че е истинско блаженство да си в стадия на разпадането.

— Аз съм Фриц — каза старецът и се поклони ниско. — С ваше позволение ще бъда ваш шофьор.

Отвори задната врата и Бела влезе първа. След това Джон. А когато и Мери се настани на седалката, Фриц затвори вратата. Секунда по-късно вече бяха потеглили.

Мерцедесът се носеше по шосето, а Мери се опитваше да види къде отиват. Обаче прозорците бяха непроницаеми не само за куршумите, но и за погледа й. Предполагаше, че пътуват на север, но кой би могъл да каже със сигурност?

— Къде се намира това място, Бела? — запита.

— Не е далеч. — Приятелката й като че ли не беше съвсем уверена. Всъщност тя беше доста напрегната от мига, в който Мери и Джон бяха отишли в дома й.

— Знаеш ли къде ни водят?

— О, разбира се. — Бела се усмихна и погледна момчето. — Ще се срещнем с едни от най-удивителните мъже на света.

Инстинктът на Мери й подсказваше да бъде предпазлива, предупреждаваше я за опасност. Господи, как й се искаше да беше взела своята кола.

След двадесет минути мерцедесът спря. Потегли, но скоро отново спря. Същото се повтори няколко пъти, на равни интервали от време. След това Фриц свали прозореца си и заговори в нещо като интерком. Изминаха кратко разстояние и отново спряха. Двигателят изгасна.

Мери протегна ръка към вратата. Беше заключена.

Ето ни сред най-издирваните лица в Америка5, помисли си тя. Представяше си снимките им на телевизионния екран, докато говорителят обяснява, че зрителите виждат жертви на тежко престъпление. Шофьорът обаче им отвори вратата веднага, а усмивката все така озаряваше лицето му.

— Бихте ли ме последвали?