Вечна любов

Внимавай какво си пожелаваш, помисли си тя, спомняйки си за желанието й да очарова някой мъж.

Господи, изобщо не бе очаквала подобно преживяване. Беше напълно завладяна. От мъжкото тяло, притиснато в нейното. От обещанието за секс, което се излъчваше от него. От силата му, която можеше да се окаже смъртоносна, ако стиснеше малко по-силно гърлото й.

— Къде живееш? — запита мъжът.

Тя не отговори. Той поклати бедра и огромната му ерекция се притисна в корема й.

Мери затвори очи. И се опита да не мисли за това, какво ли би било да се движи така вътре в нея.

Той наведе глава и устните му докоснаха шията й отстрани, под ухото. Погалиха я.

— Къде живееш?

Тя почувства лека, влажна ласка. Господи, езикът му. Докосването се пренасяше все по-нагоре.

— Накрая ще ми кажеш — прошепна той. — Не е нужно да е веднага. В момента не бързам особено.

Тялото му се откъсна от нейното за миг, след това бедрото му се промуши между краката й и погали сърцевината й. Ръката, която сякаш отпочиваше в основата на гърлото й, се спусна до гръдната й кост и накрая се спря между гърдите й.

— Сърцето ти бие много бързо, Мери.

— З-з-защото съм уплашена.

— Страхът не е единственото, което изпитваш. Защо не се запиташ какво са намислили ръцете ти?

Господи. Дланите й се бяха спрели високо на бицепсите му. И го стискаха, придърпваха го по-близо до тялото й. Ноктите й се забиваха в кожата му.

Тя го пусна, а той смръщи вежди.

— Харесва ми да ме докосваш. Не спирай.

Вратата зад тях се отвори.

— Мери? Добре ли си… О! Мили боже! — Думите на Бела заглъхнаха.

Мери замръзна, а мъжът се извъртя и погледна изумителната красавица. Присви очи, огледа я от главата до петите, след което вниманието му беше отново изцяло погълнато от Мери.

— Приятелката ти се безпокои за теб — каза тихо. — Увери я, че няма причина за тревога.

Мери се опита да се отскубне. Не беше изненадана, че не успя.

— Имам идея — измърмори тя. — Защо не ме освободиш от хватката си? Така няма да се наложи да я убеждавам, че съм в безопасност.

Сух мъжки глас проряза въздуха.

— Рейдж, тази жена не е тук заради твоето удоволствие, а и това не е „Едноокия“. Никакъв секс в коридора.

Мери се опита да обърне глава, но ръката между гърдите й се плъзна нагоре и хвана брадичката й, с което й попречи. Ярките сини очи се потопиха в нейните.

— Аз ще изолирам двамата от съзнанието си. Ако и ти направиш същото, ще ги накараме да изчезнат.

— Пусни я, Рейдж. — Последва поток от остри думи на език, който тя не разбираше.

Тирадата продължаваше, а погледът на русокосия не се отделяше от нея. Палецът му я галеше нежно под брадичката. Движенията му бяха бавни, едва ли не мързеливи и изразяваха нежни чувства към нея, но когато заговори на другия мъж, гласът му беше твърд и агресивен, мощен като тялото му. Последва серия от нови думи — този път не така войнствени. Новодошлият като че ли се опитваше да го вразуми.

Рязко и неочаквано, русокосият я пусна и отстъпи назад. Интересно, тя усети отсъствието на топлото му и тежко тяло като шок.

— Ще се видим по-късно, Мери. — Погали я по бузата с показалец, след което й обърна гръб.

Коленете й се огъваха от слабост, затова се подпря на стената. А той се отдалечи със залитане, разперил ръце встрани, за да запази равновесие.

Господи, докато беше оставена на милостта му, бе забравила, че е болен.

— Къде е момчето? — запита другият.

Мери хвърли поглед вляво от себе си. Мъжът беше едър и облечен в черни кожени дрехи, подстриган по военному, с проницателни сини очи.

Войник, помисли си тя, странно успокоена от присъствието му.

— Момчето? — запита той отново.

— Джон е тук, вътре — отговори Бела.

— Да се захващаме за работа тогава.

Мъжът отвори вратата и се облегна на нея така, че двете с Бела трябваше да минат покрай него. Той не им обърна никакво внимание, погледът му не се отделяше от Джон, който също го гледаше втренчено с присвити очи, като че ли се опитваше да си състави правилно мнение за него.

Когато всички се настаниха около масата, мъжът кимна на Бела.

— Ти ли ни се обади?

— Да. А това е Мери Лус. И Джон. Джон Матю.

— Аз съм Тормент. — Погледът му отново се спря на Джон. — Как си, синко?

Джон размаха ръце, а на Мери се наложи да прочисти гърлото си, преди да започне да превежда.

— Той казва: Прекрасно, сър. А вие?

— И аз съм добре. — Мъжът се усмихна леко, после погледна Бела. — Искам да изчакаш в коридора. Ще говоря с теб после.

Бела се поколеба.

— Това не е молба — каза „войникът“ спокойно, с равен тон. След като Бела излезе, той обърна стола си към Джон, облегна се назад и протегна дългите си крака пред себе си. — И така, кажи ми, синко, къде си израснал?

Джон отново описа думите с ръце, а Мери каза:

— Тук, в града. Първо в сиропиталище, а после в домовете на две приемни семейства.

— Знаеш ли нещо за родителите си?

Джон поклати глава.

— Бела ми каза за гривната ти, върху която има някакви символи. Би ли ми я показал?