Unknown

Когато спря пред Хикъри Котидж, Пакстън грабна чантата си, която с облекчение откри непокътната в колата, където явно я беше забравила. Влезе възможно най-тихо в къщата. Майка й спеше до късно, а баща й се събуждаше рано, когато времето беше подходящо за голф. Шансовете да се промъкне незабелязано бяха добри.

Щом стигна кухнята, реши, че е успяла. Усмихна се на Нола — набитата им позастаряла икономка с червена коса, преливаща в сиво, и толкова много лунички по лицето, че приличаше на опръскана с боя. Месеше тесто върху кухненския плот. Прашинки брашно плуваха край нея, все едно е фигурка от снежен глобус.

Усмивката на Пакстън тутакси избледня, когато осъзна, че Нола не е сама.

— Мамо! — възкликна тя. — Защо си станала толкова рано?

София седеше до кухненската маса. Пред нея стоеше чаша чай. Беше в бялата си бродирана нощница и в бял халат; широка диадема придържаше косата й. Всяка нощ спеше с диамантените си обици. Слагаше ги, преди да легне, дори да не ги носеше през деня.

— Чух те да излизаш снощи — каза София.

— Да. Не успях да заспя.

— Ще ми кажеш ли къде беше? — попита София. — С онзи Себастиан? Не мога да повярвам как се появи изневиделица снощи. Аз… не знам как да се държа с него.

Тя придърпа яката на халата.

— Не, мамо. Не бях със Себастиан.

— Е, не ми е приятно да се прибираш по това време, особено сега, когато се вдигна толкова шум около „Мадам“. Къде витаеш, Пакстън? Какво ти става?

— Не знам — отвърна тя.

В детството й със София се разбираха добре. Главно защото Пакстън усещаше, че няма друг избор. Майка й планираше фанатично специални случаи за сближаване. Когато Пакстън беше в гимназията, приятелките дори й завиждаха за връзката с майка й. Всички знаеха, че Пакстън и София не планират нищо за неделните следобеди, защото това е времето за пуканки и педикюр, когато майка и дъщеря се настаняват в дневната, гледат сълзливи филми и пробват разкрасяващи козметични продукти. Пакстън помнеше как София — почти невидима зад надиплената тафта — носеше в стаята й рокли, които бе поръчала за поредния бал с танци. Обичаше да помага на дъщеря си да си избира дрехи и наистина притежаваше изтънчен вкус. Пакстън още помнеше роклите, които тя й носеше преди повече от двайсет и пет години — бяха запечатани в ума й — в искрящо синьо и бяло, в ефирно розово. На благотворителни празненства наблюдаваше как майка й и баща й танцуват и от съвсем крехка възраст знаеше, че го иска — не роклите, макар до известна възраст да смяташе, че само това е необходимо — а мечтата да танцува с любимия и той да я прегръща, сякаш не може да се отдели от нея.

Едва през последната година отношенията й със София се обтегнаха и тя започна да разбира защо. Майка й не приемаше, че е пораснала. Осъзнаването беше като мъчително газене из блато — бавно и изтощително.

Пакстън запристъпва към френските прозорци.

— Извини ме, но трябва да се преоблека и да изляза. Колин ми се обади. Ще се срещнем в полицейското управление да помолим за разрешение да посадим дървото.

— Колин и неговите дървета — усмихна се София.

И Пакстън се усмихна. Брат й открай време обичаше дърветата. Половината си детство прекара в горичката с хикории зад имението. Лежеше по гръб и се взираше в клоните, сякаш съзерцаваше световната история.

Усмивката на София се стопи бързо.

— Колин не се прибра още първата нощ, след като пристигна, но ти не бива да следваш примера му.

Пакстън вече бе свикнала с двойния стандарт. София бе съсредоточила всичките си усилия да я извае по свой критерий, но оказваше само периферно въздействие върху сина си, когото баща им привидно моделираше на голф игрището по някакъв загадъчен мъжки метод. Колин обаче се беше откъснал от мимолетните очаквания на баща им, а майка им бе изпуснала момента да го оплете в мрежите си.

София стана и въздъхна. Огледа се сънено и вяло.

— Ще полежа до закуска. Нола, събуди ме, ако заспя.

Нола и Пакстън я проследиха с поглед как излиза като героиня от стар филм.

— Ще останеш ли за закуска? — попита Нола, когато София се оттегли.

Пакстън преглътна.

— Не. Сега май не ми е до храна.

Нола я изпрати с усмивка.

— Време беше — каза тя.

* * *

По някаква причина, която не разбираше, а баба й навярно би нарекла „поличба“, Осгудови пропълзяваха от небитието в съвършено нормалния живот на Уила и нарушаваха равновесието.

Тя все пак се успокои, че погълнати от шумотевицата около Блу Ридж Мадам, едва ли ще се мярнат повече пред очите й. И слава богу.

През почивните дни от Ашвил пристигна телевизионен екип да заснеме репортаж за скелета, открит в имението. Журналистите оповестиха, че непотвърдената причина за смъртта вероятно е убийство, защото някой бил забелязал белег върху черепа. Бяха узнали и името Тъкър Девлин от анонимен източник — очевидно от някого, който беше видял албума с изрезки и гимназиалната диплома. Открили, че през януари 1936 година неколцина измамени подали жалба в полицейското управление в Ашвил срещу мъж със същото име, който им откраднал пари.