Unknown

Уила подбели очи, но се усмихна.

Утринните лъчи огряваха светлата му коса и му придаваха ангелски вид. Би трябвало да се зарадва, но той беше последният човек, когото искаше да види сега. Пакстън се изправи и понечи да се извърне, но веднага съжали. Сякаш менгеме пристегна натежалата й глава и й се догади.

— Защо е тук Себастиан? — попита тя Уила.

Уила затвори вратата и светлината се отдръпна, възвръщайки му човешкия облик.

— Снощи ти звънеше непрекъснато на мобилния. Реших да отговоря. Притесняваше се за теб. Казах му, че си добре и спиш.

Себастиан приближи до Пакстън и отметна кичура коса от очите й. Само с един поглед успя да я върне към случилото се помежду им предишната вечер. Към всичко, което желаеше. Към всичко, което той не можеше да й даде.

— Уила пропусна да спомене, че очевидно е намесено и голямо количество алкохол — каза той. — Скъпа, ако очите ти почервенеят още малко, ще се сдобиеш с рентгеново зрение.

Пакстън се отдръпна, отбягвайки погледа му.

— Добре съм. От сълзотворния спрей е.

— От какво?

Пакстън се взря в Уила, която поклати глава. Не беше му казала.

— Нищо.

Себастиан я изгледа изпитателно.

— Обещах на Уила да дойда да те взема и да те откарам до колата ти, но не съм сигурен, че можеш да шофираш.

— Мога, разбира се — възрази тя. — Добре съм. Наистина. Не се тревожи за мен. Просто трябва да се наплискам с вода в банята.

— Минава се през кухнята. В дъното на къщата — посочи Уила и Пакстън се упъти благодарно натам.

Прекоси симпатичната кухня в жълто и откри тясната баня. Затвори вратата и се облегна върху мивката. Пое дълбоко дъх, за да не й призлее. Не можеше да повярва, че Себастиан я видя така — жалка и замаяна от алкохола след очевиден опит да удави мъката си, сякаш не може да преодолее стреса другояче, сякаш не може да преодолее отказа му.

Защо го беше извикала Уила? Спомни си как й каза, че е влюбена в него, единственото откровение, което се бе заклела да не изрича гласно. Трябваше да се досети. Тайните винаги излизат наяве.

Наплиска си лицето със студена вода и успя да измие спиралата от очите си. Беше се гримирала? Погледна надолу. Червена рокля и обувки. Само за да отиде до денонощния магазин. Какво си е мислела? Точно там беше проблемът. Не беше мислила. Стегна косата си в кок и въздъхна. Положението не се подобри кой знае колко. Реши да приключва с това и пое към дневната.

Себастиан и Уила разговаряха оживено. И двамата млъкнаха, когато Пакстън влезе в стаята като въплъщение на прословутия розов слон.

Себастиан се обърна.

— Ще тръгваме ли?

— Да. Знам, че бързаш за благотворителните прегледи в клиниката — каза Пакстън и се запъти към вратата. — Още веднъж благодаря, Уила.

— Няма защо — отвърна тя.

Щом излязоха, Себастиан отвори вратата на аудито си и Пакстън се плъзна вътре. Той седна зад волана и потегли мълчаливо.

— Искаш ли да ми разкажеш какво се случи снощи? — попита след малко.

— Не.

— Знам, че не желаеш да обсъждаме случилото се между нас — тихо добави той. — Говорех за теб и Уила.

— Женски работи — отвърна Пакстън, вперила очи през страничното стъкло. Усмихна се леко. — Е, и ти си един от нас всъщност.

— Не съм жена, Пакстън — каза той и студеният му тон я накара да се обърне към него.

— Не намеквах, че си като нас. Не в буквалния смисъл на думата. Просто…

— Къде е колата ти? — прекъсна я той.

— Пред „Веселяците“ на Стейт Булевард.

— Какво прави там? Повреди ли се?

— Не.

— Тогава какво си търсила там?

— Няма значение — обърна се отново към прозореца тя.

Себастиан сви на паркинга пред „Веселяците“, който гъмжеше от автомобили на хора, отбили се в магазина на път за работа. Спря до беемвето й, което изглеждаше — слава богу — непокътнато. Не знаеше какво щеше да обяснява на Себастиан и на семейството си, ако тези кретени бяха разбили колата й за отмъщение.

— Не носиш „Визин“, нали? — попита тя. — Мама ще припадне, ако ме види така.

— Имам у дома — каза той. — Искаш ли да те заведа там?

— Не, благодаря.

Беше на трийсет. Не се полагаше да се вмъква вкъщи като крадец след една нощ навън.

— Щеше да е по-лесно, ако не се налагаше да се прибирам у дома, за да се преоблека.

— Донеси си дрехи при мен. Ако ти потрябват, ще са там.

Тя се обърна към него, изненадана от близостта, която подсказваше предложението. Особено след снощи.

— Защо не ми се обади, Пакс? — попита той и тя осъзна с почуда, че се чувства обиден. — Щом не си искала да се прибираш вкъщи, можеше да дойдеш при мен.

— Уила предложи да ме закара при теб, но аз отказах.

— Защо?

— Защото бях пияна. И двамата знаем каква неприятна гледка съм, когато изпусна юздите.

— В моите очи винаги си прекрасна.

Нямаше сили за това. Не сега. Отвори вратата.

— Ще се видим скоро. Благодаря, че ме докара.

Той се протегна и я задържа.

— Искам да ти помогна, Пакс.

— Знам. Затова няма да моля повече.

* * *