Unknown

— О, по дяволите! Кажи му, че ме няма — каза Уила и тръгна към склада.

— Какво ти става? — подвикна й Рейчъл.

Уила се скри в склада и затвори вратата точно когато камбанката звънна зад гърба й.

Какво й ставаше? Добър въпрос. Ала й беше трудно да обясни, особено на човек като Рейчъл. И Уила понасяше тежко зимите — дори по-тежко, защото знаеше, че няма къде да замине. В това се състоеше огромната разлика между нея и Рейчъл, между нея и другите пришълци в града. Баба й беше тук. Къщата на баща й беше тук. Семейната й история беше тук. Понякога се облягаше на тезгяха, обронила брадичка в шепа, и се взираше в снега, замечтана за нещо друго, нещо различно от живота, и усещаше как стомахът й се свива напрегнато както през седмиците в гимназията, когато се заричаше да сложи край на глупостите. Усещането я терзаеше все по-мъчително и накрая тя се предаваше и провесваше посред нощ въже с балетни трика през прозореца на танцувалната кула, за да си помислят всички, че група танцьорки са се залостили там, завързали са си дрехите и са се спуснали голи долу.

Затова искаше да стои далеч, много далеч от Колин Осгуд. Никой, абсолютно никой не беше й казвал, че го е вдъхновявала. Никой никога не беше й казвал, че го е изпълвала с възхищение. Това противоречеше на всичко, което беше чувала, на твърдото убеждение на всеки дипломиран гимназист, че ако впрегнеш волята си, ще успееш да загърбиш някогашното си „аз“. Не за пръв път обаче си зададе въпроса — ами ако тогавашното й „аз“ е било истинското?

Чу разговор в магазина. Дълбокият баритон на Колин и смехът на Рейчъл.

После, ненадейно, кръглата дръжка на вратата на склада се завъртя. Беше с гръб към нея и инстинктивно я блъсна назад. Силата и инерцията обаче бяха на негова страна и битката беше обречена. Тя се отказа и отстъпи встрани. Вратата зейна.

Колин протегна ръка и я улови, преди да се удари в стената. После я изгледа изпитателно. През тежкия ден косата й бе натежала като грива и тя я беше вързала назад с шарено шалче от склада на магазина. Днешният й изтънчен тоалет допълваха сини джинси, обувки с висока платформа и тениска с надпис: „Живейте природосъобразно! Магазин за органично облекло и кафене „Натура“, Уолс ъв Уотър, Северна Каролина“. Лекьосана, разбира се, с кафе.

— Защо натискаше вратата? — попита той.

— Казах ти, че няма да ме видиш, ако аз те видя първа.

— Не разбрах, че това означава буквално да се криеш от мен.

— Е, не беше от най-приятните ми моменти — призна тя.

Колин носеше панталони в цвят каки и мокасини. Авиаторските му очила бяха затъкнати в деколтето на светлосинята тениска. Изглеждаше овладян и самоуверен. В това очевидно се криеше уникалната сила на Осгудови — в способността им да я карат да се чувства леко излязла от релсите.

— Какво искаш, Колин?

— Искам да дойдеш в Блу Ридж Мадам с мен — отвърна той. — Искам да ти покажа нещо.

Е, това определено заостри вниманието й, но той вероятно го беше предвидил.

— Не мога. Работя — възрази тя.

За доказателство взе кашон с картонени чашки и се плъзна край него на път към вратата.

— Няма да се бавим — каза той и я последва към кафенето. — Днес открихме нещо в имението. Надяваме се да ни помогнеш да разберем на кого е принадлежало.

— Съмнявам се. Не знам нищо за тази къща.

Вярно беше, за жалост. Баба й никога не й беше разказвала за живота си там. Уила подаде чашите на Рейчъл, която й хвърли жизнерадостен съзаклятнически поглед. Обърна се и откри, че Колин е по-близо, отколкото беше очаквала.

— Какво намерихте?

Той се приведе — висок и невъзмутим — и й се усмихна.

— Ела и виж — предложи изкусително.

Миришеше интересно, различно от сандаловото дърво и пачули, запазена марка на Нешънъл Стрийт, която създаваше целенасочено бохемска атмосфера. Около Колин витаеше остър и свеж аромат — и непознат, и странно близък. Зелен, скъп.

Тя отстъпи една крачка.

— Не мога.

— Не си ли любопитна?

— О, любопитна е — намеси се Рейчъл.

Уила я стрелна с очи.

— Ела с мен тогава — каза Колин. — Няма да се бавим.

Изкушението беше твърде силно. От цяла година копнееше да надникне вътре и сега й предоставяха отлично извинение, което не включваше бални рокли, безсмислени светски брътвежи и Пакстън Осгуд. Включваше обаче Колин Осгуд с неведомите му подбуди, както и определено сексуално привличане. Той обаче си тръгваше след месец, та нямаше да се налага да си играят вечно на криеница.

— Рейчъл, удържай крепостта! — каза тя. — Връщам се веднага.

— Няма закъде да бързаш — усмихна се многозначително Рейчъл. — Аз ще доразвия теорията за капучиното с едно пакетче нерафинирана захар.

„И още как!“, рече си Уила.

— Запомнила е поръчката ми — каза Колин.

Излезе преди Уила и й задържа вратата.

— Винаги помни. Ще те следвам с джипа.

Понечи да тръгне надолу по улицата, където го беше паркирала. Той я улови за лакътя.

— Няма нужда. Ще отидем с моята кола.

Посочи големия черен „Мерцедес“ пред тях. Натисна дистанционното, фаровете примигнаха и вратите се отключиха. Тя позна колата. Набиваше се в очи. Беше на баща му.