Unknown

Пакстън потегли към къщата на Себастиан и паркира отпред. Колата му я нямаше. Спомни си, че в четвъртък той остава до късно в кабинета. Затова бе успял да я придружи до старческия дом сутринта. Вече изпитваше необходимост да го вижда два пъти дневно? Почуди се как е оцелявала, когато го е нямало в града. Обикновено не даваше израз на напрежението; смекчаваше го с бонбони от женско биле или се мъчеше да го преодолее, вглъбена в безкрайните си тайни списъци.

Спусна стъклата на автомобила и изключи двигателя. Почувства се по-добре дори само при вида на Шейд Трий Котидж. Пресегна се към издутата си чанта и извади малък бележник — един от дузината, които винаги разнасяше. Понякога използваше каквото й попадне подръка — салфетка или плик от писмо. Накрая всичко се озоваваше в чантата й. Повечето списъци й помагаха да не изпуска юздите, да раздробява живота си на обозрими части. Някои обаче съдържаха просто желания. Нямаше нищо по-приятно от това да запечаташ на хартия най-горещите си копнежи. Така придаваше форма на безплътното и го приближаваше с една крачка до действителността.

Разгърна празен лист и започна списък за Себастиан. Имаше много списъци за него. „Любимите неща на Себастиан“, „Ако със Себастиан заминем заедно на почивка, къде бихме могли да отидем?“…

Днес започна така:

Защо със Себастиан се чувствам добре:

Не му пречи, че съм висока колкото него.

Не му пречи, че тежа повече.

Държи ме за ръката в трудни моменти, но не се отнася снизходително заради това.

Ухае фантастично.

Изтъкан е от чисти линии и съвършени обноски.

— Често ли правиш така, когато ме няма? Седиш пред къщата и съставяш списъци?

Пакстън се сепна и вдигна поглед. Облегнал ръце върху капака на колата й, Себастиан надзърташе през прозореца. Слънчевите лъчи подчертаваха чистото му гладко лице и превръщаха очите му в сини кристали. Не го беше чула да приближава, но сега видя, че колата му е паркирана на алеята зад нейната.

Усмихна му се и бързо затвори бележника.

— Не. Просто те чаках.

Той отвори вратата на колата и й помогна да излезе.

— Твърде горещо е вътре. Косата ти е мокра. Положи хладна длан върху голия й врат. Усети как я побиват тръпки, надигащи се от най-съкровените й дълбини — кладенец от болезнени копнежи и безмълвни мечти. Колкото и да се стараеше, не успяваше нито да напълни този кладенец, нито да го зарови. В името на приятелството им обаче се мъчеше да не го показва.

— Ти никога не се потиш — усмихна се. — Човек ли си всъщност?

— Уважавам климатиците и гледам да не оставам дълго без тях. Ела вътре.

Тръгнаха към входа. Той отключи и й махна да влезе първа. Пусна ключовете върху масичката в антрето. Тя зърна отражението си в огледалото с позлатена рамка. Веднага остави чантата и с две ръце приглади косата си назад, подпъхвайки всички свободни кичури в кока, който беше оформила сутринта.

— Вечеряла ли си? — попита я той.

Тя отпусна ръце.

— Не.

— Ще ми правиш компания тогава. Ще изпека сьомга. Радвам се, че първо се отбих у дома.

— Първо?

— Понякога ходя в ресторанта на магистралата.

— В „Хепи Дейс Дайнър“? — удиви се тя.

Мястото не му прилягаше никак. Навремето беше семеен ресторант, а сега — западнала закусвалня, кретаща някак благодарение на по-възрастната клиентела, която помнеше по-добрите му дни.

Реакцията й го развесели.

— Дори да не ти се вярва, пазя мили спомени от него. Сестрата на баба ме водеше там, когато бях малък — разхлаби вратовръзката си той. — Е, как мина денят ти?

— Все същото. Докато не се прибрах у дома вечерта.

Пакстън се поколеба.

— Мисля, че брат ми се интересува от Уила Джаксън.

Той вдигна вежди.

— А ти не одобряваш?

Вратовръзката му изсвистя, докато я сваляше. Може би защото и без това се чувстваше напрегната, звукът й прозвуча прелъстително. Кожата й настръхна.

— Не, напротив. Ще я обичам до края на дните си, ако го накара да остане.

— Какъв е проблемът тогава?

Тя се подвоуми, все още разтревожена от разговора с Колин.

— Каза ми, че е трябвало да я поканя да участва във възстановяването на Блу Ридж Мадам.

— А ти защо не я покани?

— Не се сетих. Трябваше ли?

Той сви рамене.

— Добре би било.

— Така каза и Колин. Не съм я изолирала нарочно.

— Знам. Просто държиш да контролираш всичко — усмихна се той и я погали с длан по лицето. — За някои неща понякога си струва да помолиш, скъпа.

— Лесно ти е да го кажеш — отрони жално тя.

— Не, напротив — отвърна той. — Ще се преоблека. Не си разглеждала горе, откакто ремонтирах спалнята, нали?

— Не.

— Ела тогава.