Unknown

Колин последва сестра си във вътрешния двор. Тя спря и се обърна към него.

— Изплюй камъчето. Върху чие канапе заспа?

Той отхапа от рулцето и й се усмихна. Обикновено Пакстън му се усмихваше в отговор. Но не и сега.

В антрето вчера бе видял сестра си за пръв път от почти цяла година, когато му беше гостувала в Ню Йорк за седмица, през която отпразнуваха трийсетия си рожден ден. Тогава му разказваше развълнувано как най-сетне ще се изнесе от Хикъри Котидж. Плановете й обаче се провалиха — вмешателството на майка му личеше дори от птичи поглед — и разликата между онази Пакстън в Ню Йорк и тази пред очите му беше поразителна. Неудовлетворението струеше от нея на горещи вълни. Изглеждаше красива и както винаги хладнокръвна, но се бе задържала твърде дълго в къщата на родителите им, понесла върху плещите си абсолютно всичко, което се изискваше от един Осгуд. Отчасти по негова вина. Защото я остави да се справя сама. Разбираше какво очакват от него. Пакстън — също. Но тя се беше нагърбила с отредената й роля. Той пожела да постигне нещо лично свое, да докаже, че наистина може да съществува извън Уолс ъв Уотър. За Пакстън не съществуваше нищо отвъд Уолс ъв Уотър.

— Хайде — настоя тя. — Кажи ми! Моля те.

След малко той сви рамене и отвърна:

— Върху канапето на Уила Джаксън.

Пакстън го изгледа изненадано.

— Не знаех, че сте приятели с Уила.

— Не сме — каза той и довърши рулцето на две хапки. — Вчера я видях да изпуска нещо, но не успях да я догоня, та реших да й го занеса у тях. Не си давах сметка колко съм изморен. Мисля, че я смутих.

Пакстън се засмя. Рядко се случваше напоследък.

— Разкажи ми за Уила.

Той скръсти ръце и се облегна върху бетонната балюстрада.

Тя намести вечната чанта върху рамото си.

— Какво те интересува?

— Изглежда живее кротко.

— Да — наклони глава Пакстън. — Защо си изненадан? Семейството й винаги е живяло тихо.

— Но Уила беше Жокера!

— Е, и?

Пакстън недоумяваше. Той също.

— Просто смятах, че ще… изпъква повече.

— Пораснала е, Колин. Като всички нас.

Той потърка лице с опакото на дланта си.

— Защо не иска да дойде на празненството? Баба й е помогнала да основат Дамския клуб.

— Не знам. Изпратих й покана с лична бележка, че държа да отбележа заслугата на баба й. Тя ми отказа категорично.

— Не пожела ли да помогне при реставрирането?

Въпросът смути Пакстън.

— Не съм я канила.

— Не си я питала дали пази стари снимки или вестници? Дали не иска да види как върви обновяването на сградата?

— В архивите имаше достатъчно снимки. Честно казано, Колин, бях ангажирана със строителите и архитектите. Обикалях по антикварни търгове и разпродажби на мебели от онова време… С какво би могла да допринесе Уила?

Той сви рамене и се взря отвъд вътрешния двор. Очите му обходиха басейна, къщата до него и планинския пейзаж на хоризонта. Овалните била приличаха на деца, заиграли се под голямо зелено одеяло. Наистина нямаше друго такова място по света. Част от сърцето му все още беше някъде тук. Искаше му се да узнае къде точно, за да си го вземе.

— Просто си помислих, че би било добре.

— Достатъчно усилия положих — отсече тя. — Ти къде беше през цялото време? Координираше външния дизайн по телефона или по имейла. Дори не присъстваше лично.

— Не знаех, че искаш да съм тук.

Той замълча намръщено.

— Никой не е настоявал да се нагърбваш с целия проект, Пакс.

Остана изненадан, когато миналата година Пакстън му се обади с молба да се заеме с оформлението на градината, но сърце не му даде да й откаже. Тя искаше да посадят голямо дърво в двора и след дълго проучване Колин откри дъб, заплашен от съседен строеж. Присаждането на толкова старо и голямо дърво обаче изискваше внимателно обмисляне. Трябваше да планират всичко до най-малката подробност. Цяла година се чуваше ежеседмично с биолозите, които бяха наели. И си беше взел едномесечен отпуск да организира всичко преди грандиозното откриване на „Мадам“ — огромна жертва според него, понеже от повече от десетилетие не се бе задържал толкова дълго у дома.

Пакстън разпери ръце.

— Блу Ридж Мадам е първото нещо, което пристигащите в града виждат. Беше неприятна гледка. Трябваше или да съборим имението, или да го реставрираме. То е част от историята на града. Свърших добра работа, въпреки че не помолих Уила Джаксън за помощ.

— Успокой се, Пакс. Какво има?

Тя затвори очи и въздъхна.

— Нищо. Но винаги излиза, че не съм направила достатъчно.

— Достатъчно за кого? За мама и татко? Трябва да го преодолееш. Няма да се почувстваш щастлива, докато не заживееш свой живот.

— Семейството е важно, Колин. Ала не очаквам да го разбереш — понечи да се отдалечи тя. — Прикривай ме на вечерята довечера. Кажи на мама и татко, че се е наложило да свърша нещо в благотворителния център.

— Защо?

Пакстън се извърна рязко и каза:

— Не можеш ли просто да го направиш? Моля те за пръв път от десет години.

Права беше.

— Там ли отиваш наистина? — попита той, когато тя влезе обратно в кухнята.

— Не.

* * *