Unknown

Тя знаеше разположението на всички стаи — гостната, помещението със скъпото гимнастическо оборудване, празната стая, която Себастиан обмисляше да превърне в кабинет, и главната спалня. Миналия месец бе споменал, че я пребоядисва, но Пакстън не беше подготвена за драстичната промяна. Сивите стени проблясваха с металически оттенъци и всички мебели бяха лакирани в черно. След като се нанесе, Себастиан се зае да преобрази долния етаж и да се отърве от средновековния декор, наследен от предишния собственик. Беше й приятно да наблюдава как къщата придобива нов облик, в който личи почерка на Себастиан. Обстановката горе обаче не оправда очакванията й — мрачна, унила, аскетична и мъжествена.

Понечи да излезе, докато Себастиан се преоблича, но той й каза да остане и се оттегли в гардеробната.

— Защо избра толкова голяма къща, след като живееш сам? — викна му тя, крачейки из спалнята.

Леглото му беше огромно. Имаше място за двама; само дето той не изглеждаше склонен да отправя покани въпреки живия интерес — и от жени, и от мъже.

— Всички се нуждаем от простор. За да вместим добрите неща, които ни очакват.

— Уха, Себастиан! Колко философско!

Чу го как се смее.

Мина край леглото и прокара пръсти по черната копринена покривка. Вгледа се в картината над бюрото му. За пръв път я виждаше. Беше поомачкана и потъмняла, очевидно стара. Приличаше на творба, чието място е в етнографски музей — червена купа, пълна с узрели червени малини. На ръба на купата беше кацнала черно-жълта птичка. Очите й светеха гневно, все едно предизвикваха някого да открадне малина. Върхът на клюна й беше почервенял от малиновия сок. Или от кръв. Картината будеше някакво безпокойство.

— Беше на сестрата на баба ми — каза Себастиан.

Усети как гърдите му досягат ръката й, когато спря зад нея.

— Обичаше я. Висеше в дневната й, до печката на дърва. Това е единственото ми наследство. Не бях я разопаковал от години.

— Защо я окачи чак сега? — попита тя, впила очи в картината.

— Не бях сигурен дали ще остана.

— В тази къща?

— Не. В Уолс ъв Уотър. Не знаех как ще ми се отрази.

Той замълча.

— Но съмненията ми се разсеяха.

Косата й настръхна, сякаш беше избягнала на косъм гибелна катастрофа. Не знаеше, че едва не го е изгубила. Какво му имаше на това място, та всички искаха да избягат оттук? Толкова ли са нетърпими домът, историята, семейството? Ако изключим, че лазят по нервите. Все още с гръб към него, Пакстън каза:

— Тази вечер споменаваш за втори път сестрата на баба си. Не съм те чувала да говориш за нея преди.

— Тя беше единственият ми роднина, който ме обичаше безусловно. Ала почина, когато бях на десет.

Себастиан не говореше често за семейството си, но от малкото, което й беше разказвал, Пакстън знаеше, че баща му непрестанно ги ругаел и че има много по-голям брат, който отседнал в Западна Вирджиния.

Живеели в каравана в най-отдалечената западна част на града. Може би наистина трябва да избягаш от някои неща. Разбираше Себастиан. Но не разбираше брат си. Обърна се и за да смени темата, попита усмихнато:

— Вечеря?

Едва сега осъзна колко близо до нея е застанал.

— Освен ако не ти се прави нещо друго тук — каза той.

Не искаше да се впуска в това. Не биваше.

— Намекваш, че няма да е зле да потренирам с уредите ти? — пошегува се тя.

Той сведе очи.

— За нищо на света, скъпа. Харесвам те такава, каквато си.

Пета глава

На бял свят

Звучеше невероятно в ден като днешния, когато Уила и Рейчъл бяха толкова заети, че за обяд едва успяха да хапнат по няколко залъка капучинови понички и айскафе, ала след Деня на благодарността клиентелата по Нешънъл Стрийт оредяваше рязко. Дни наред, а понякога по цяла седмица през сивата зима в магазина не влизаше никой. През февруари — най-студения месец в града — търговията се оживяваше слабо, понеже туристите посещаваха националния парк, за да видят как замръзват прочутите водопади. От декември до април обаче хората, прехранващи се от туристите, преживяваха тягостни времена и мечтаеха за топлина, яркосини небеса и ослепително зелени, сякаш прясно нарисувани листа, които не смееш да докоснеш, за да не размажеш боята.

През тези мудни месеци, отвеждащи към пролетта, мнозина пришълци се отегчаваха и решаваха да си тръгнат. Уила го беше виждала неведнъж. Рейчъл се бе задържала повече от година, ала Уила усещаше колко тягостни са студените месеци за енергичната й приятелка. Ужасяваше се от предстоящата зима! Страхуваше се, че ще й я отнеме. А само кафето и шоколадът на Рейчъл правеха живота тук поносим, само тях предвкусваше с нетърпение сега, след като обновяването на Блу Ридж Мадам беше почти приключило и нямаше повод да се изкачва всеки ден по Джаксън Хил, за да провери докъде е стигнало.

— Уила, виж! — възкликна Рейчъл към четири следобед, когато най-сетне в магазина настъпи миг на затишие. Уила се обърна и забеляза, че тя е спряла да подрежда щанда на кафенето и се взира през витрината. — Висок, тъмнокос и богат. Върви насам.

Колин Осгуд се беше запътил към входа на магазина.